Обичах ги — тези квадриплегици и техните домашни асистенти — заради куража, отзивчивостта и въображението им. Тази вечер прекарах два часа да записвам предложенията им, да проследявам линковете към сходни сайтове, дори говорих с неколцина в чатрумовете. Когато си тръгнах, вече имах дестинация: щяхме да отидем в Калифорния, в ранчото „Четирите завоя“ — според рекламата то предлагаше специализирана помощ „по начин, който те кара да забравиш, че изобщо се нуждаеш от такава“. Самото ранчо — ниска дървена постройка, разположена сред гората близо до Националния парк Йосемити — бе създадено от бивш каскадьор с гръбначно увреждане, а онлайн книгата за посетители беше пълна с благодарни клиенти — всички се кълняха, че мястото е променило начина, по който възприемат както уврежданията си, така и самите себе си. Поне шестима от участниците в чатрума бяха ходили там и всички казваха, че това е преобразило живота им.
Ранчото беше пригодено за инвалидни колички и притежаваше всички удобства на луксозен хотел. Имаше външни бани с дискретни повдигащи устройства и специалисти масажисти. Имаше квалифициран медицински персонал и киносалон с места за инвалидни колички до нормалните седалки. Имаше също топла вана на открито, където можеш да седиш и да се любуваш на звездите. Щяхме да прекараме една седмица там, а после няколко дни на крайбрежието, в хотелски комплекс, където Уил щеше да плува и да се наслаждава на красотата на скалистите брегове. Но най-хубавото бе, че измислих какво да е върховното преживяване по време на почивката, нещо, което Уил нямаше да забрави никога — скок с парашут с помощта на инструктори, обучени да скачат заедно с квадриплегици. Имаха специална екипировка, с която щяха да привържат Уил към себе си (най-важното бе да се обезопасят краката, за да не полетят коленете му нагоре и да го ударят в лицето).
Щях да му покажа брошурата за ранчото, но нямаше да му издам това. Просто щях да го заведа на мястото и щях да гледам как го прави. През тези няколко скъпоценни минути Уил щеше да е безтегловен и свободен. Щеше да избяга от ужасната количка. Щеше да избяга от гравитацията.
Разпечатах цялата информация и оставих листа със скока най-отгоре. Винаги, когато го погледнех, чувствах как се изпълвам с възбуда — както от мисълта за първото ми пътешествие, така и от мисълта, че може би разковничето е в него.
Може би това бе нещото, което щеше да промени решението на Уил.
На следващата сутрин показах на Нейтън какво съм открила. Двамата се бяхме навели над кафетата си в кухнята, сякаш вършехме нещо тайно, но в рамките на задълженията ни. Той прегледа листовете, които бях разпечатала.
— Говорих с други квадриплегици за скачането с парашут. Няма медицинска причина да не може да го направи. Също и бънджито. Имат специална екипировка, която не притиска наранения гръбнак.
Вгледах се в лицето на Нейтън с безпокойство. Знаех, че ми няма доверие, що се отнася до медицинските грижи за Уил. Беше много важно да получа неговото одобрение за плана.
— В ранчото има всичко, от което се нуждаем. Казват, че ако се обадим предварително и носим рецепта, дори могат да доставят нужните лекарства, така че няма опасност да свършат.
Нейтън смръщи вежди.
— Изглежда добре — призна накрая. — Свършила си страхотна работа.
— Мислиш ли, че ще му хареса?
Той сви рамене.
— Нямам представа. Но… — Подаде ми листовете. — … дотук успяваш да ни изненадаш, Лу. — В леката му усмивка имаше нещо многозначително. — Не виждам защо да не го направиш отново.
Показах ги и на госпожа Трейнър, преди да си тръгна вечерта.
Току-що беше спряла колата на алеята. Поколебах се, преди да я приближа, макар да се намирахме встрани от прозореца на Уил.
— Знам, че е скъпо — признах. — Но… мисля, че изглежда невероятно. Наистина смятам, че Уил може да си изкара страхотно. Ако… ако разбирате какво имам предвид.
Тя прехвърли мълчаливо листовете, след това погледна сумата, която бях изчислила.
— Мога да платя моята сметка. За храната и спането. Не желая някой да мисли, че…
— Всичко е наред — прекъсна ме тя. — Ако си сигурна, че ще можеш да го заведеш там, просто направи резервацията.
Разбрах какво ми казваше. Нямаше време за губене.
— Мислиш ли, че ще успееш да го убедиш? — попита тя.
— Ами… ако аз… ако представя нещата така, сякаш… — преглътнах аз, — сякаш е добре и за мен. Той мисли, че не правя нищо с живота си. Постоянно ми повтаря, че трябва да пътувам. Че трябва… да върша разни неща.