— Не е честно. Виж, карала ли съм те да изоставиш работата, която обичаш?
— Моята работа не включва горещи вани с чужди жени.
— Не бих имала нищо против. Ти също можеш да вземаш горещи вани с чужди жени! Колкото си щеш! — Опитах да се усмихна с надеждата, че и той ще го направи.
Но думите ми увиснаха във въздуха.
— Как ще се почувстваш, Лу? Как ще се почувстваш, ако ти кажа, че ще ходя на фитнес семинар с… не знам… Лийн от групата, понеже тя има нужда от ободряване?
— Ободряване? — Помислих си за Лийн, с нейната непокорна руса коса и съвършени крака, и се зачудих бегло защо се беше сетил най-напред за нейното име.
— Как би се почувствала, ако ти кажа, че с нея ще ходим по ресторанти, ще си вземаме заедно гореща вана или ще заминем някъде? На девет хиляди километра оттук, просто защото тя е малко потисната? Наистина ли няма да ти пука?
— Той не е „малко потиснат“, Пат. Иска да се самоубие. Иска да отиде в „Дигнитас“ и да сложи край на шибания си живот. — Чувах как кръвта бучи в ушите ми. — И не извъртай така нещата. Ти беше този, който нарече Уил „инвалид“. Ти беше този, който реши, че няма начин той да те конкурира. „Идеалният шеф“, така каза. Някой, за когото не си струвало да се тревожиш.
Той остави папката на плота.
— Е, Лу… Сега се тревожа.
Зарових лице в ръцете си и останах така около минута. Чух как в коридора отвън се отвори пожарният изход и гласовете на хора, погълнати от врата, която се отключи и затвори подире им.
Патрик движеше бавно ръка напред-назад по ръба на кухненския плот. Върху челюстта му играеше мускулче.
— Знаеш ли как се чувствам, Лу? Чувствам се така, сякаш бягам по трасето, но постоянно изоставам от другите. Чувствам се така, сякаш… — Той си пое дълбоко дъх, като че ли опитваше да се успокои. — … сякаш зад ъгъла ме чака нещо лошо и всички знаят какво е, но не и аз.
Вдигна очи към мен.
— Не мисля, че се държа неразумно. Но не искам да отиваш. Не ми пука дали ще дойдеш на „Вайкинг“, но не искам да заминаваш на… на тази ваканция. С него.
— Но аз…
— Двамата сме заедно от седем години. А ти познаваш този мъж… имаш тази работа от пет месеца. Пет месеца. Заминеш ли сега с него, все едно ми казваш нещо за връзката ни. Какво е отношението ти към нея.
— Не е честно! Защо трябва да казва нещо за връзката ни? — запротестирах аз.
— Казва, ако след всичко, което чу сега, решиш да отидеш.
В малкия апартамент стана много тихо. Патрик ме гледаше с изражение, което не бях виждала досега.
Когато си възвърнах гласа, едва успях да прошепна:
— Но той се нуждае от мен.
Още щом произнесох думите, щом ги чух как се гърчат и увисват в пространството, си дадох сметка какво бих изпитала аз, ако излязат от устата на Патрик.
Той преглътна и поклати глава, сякаш му беше трудно да приеме обяснението ми. Облегна ръка на плота и ме погледна.
— Каквото и да кажа, няма да промениш решението си, нали?
Това ме изненадваше у Патрик. Винаги се оказваше по-умен, отколкото предполагах.
— Патрик, аз…
Той притвори очи за миг, след това се обърна и излезе от дневната, оставяйки последната от празните чинии върху шкафа.
Двадесет и първа глава
Стивън
Момичето се нанесе у нас през уикенда. Синът ни не каза нищо нито на Камила, нито на мен, но когато влязох в пристройката в събота сутринта, както бях по халат, за да видя дали Уил се нуждае от помощ, понеже Нейтън бе закъснял, я видях — вървеше по коридора с купичка овесени ядки в едната ръка и вестника в другата. Изчерви се, щом ме видя. Не знам защо, бях по халат, нищо нередно.
Помня как след това си помислих, че имаше време, когато бе съвсем нормално сутрин от спалнята на Уил да се измъкват хубави мацки.
— Нося пощата на Уил — казах аз и я размахах.
— Не е станал още. Искате ли да го извикам?
Вдигна ръка към гърдите, сякаш искаше да се скрие зад вестника. Носеше тениска с Мини Маус и бродиран панталон, от онези, с които сме свикнали да виждаме китайките в Хонконг.
— Не, не. Нека спи. Остави го да си почива.
Когато казах на Камила, мислех, че ще остане доволна. Нали уж бе скандализирана, когато момичето се премести при приятеля си. Но тя само изглеждаше леко изненадана, а после доби онова напрегнато изражение, сякаш вече си представя всякакви нежелани последици. Не го каза, но бях почти сигурен, че не одобрява особено Луиза Кларк. Всъщност не знам дали Камила изобщо одобрява, когото и да било напоследък. Изглежда, настройката й по подразбиране беше „Не одобрявам“.