Но видях начина, по който го гледаше Луиза — върху лицето й се бе изписала странна смесица от гордост и благодарност, — и внезапно изпитах огромна радост, че тя е тук. Моят син, макар да не го бяхме изричали никога, беше напълно беззащитен. А това момиче, изглежда, го караше да забрави за това.
В продължение на няколко дни в къщата се усещаше едва доловимо, но определено празнично настроение. Камила излъчваше мълчалива надежда, макар да не искаше да го признае пред мен. Знаех подтекста: какво толкова има да празнуваме, когато всичко е изречено и приключило? Чух я да говори по телефона с Джорджина късно през нощта и да оправдава съгласието си. Истинска дъщеря на майка си, Джорджина веднага започна да търси възможните изгоди за Луиза и да се съмнява в намеренията й спрямо Уил.
„Тя предложи да си плати, Джорджина — обясни Камила. И: — Не, скъпа. Не мисля, че имаме избор. Остава ни много малко време, а Уил се съгласи, затова просто се надявам на най-доброто. Мисля, че и ти трябва да сториш същото.“
Знаех какво й струва да защитава Луиза и дори да е мила с нея. Но тя търпеше това момиче, защото знаеше — както и аз, — че то е единственият ни шанс да помогнем на сина ни да е поне мъничко щастлив.
Макар никой от нас да не го изричаше, Луиза Кларк бе единственият ни шанс да го запазим жив.
Снощи бях да пийна нещо с Дела. Камила беше на гости у сестра си, затова на връщане се разходихме край реката.
— Уил ще ходи на почивка — споделих с нея.
— Чудесно! — отвърна тя.
Горката Дела. Виждах как се бори с инстинктивното си желание да ме попита за бъдещето ни, да обсъдим как би могло да му се отрази това неочаквано развитие на нещата — но знаех, че няма да го стори. Не и докато всичко не получеше някакво решение.
Разхождахме се, наблюдавахме лебедите, усмихвахме се на туристите, на плясъка от греблата на лодките им под мекото вечерно слънце, и тя бъбреше колко хубаво може да се окаже това за Уил и вероятно показвало, че наистина започва да се приспособява към положението си. Беше мило от нейна страна да го каже — знаех, че бе възможно, и то с право, да се е надявала за край на всичко това. Все пак тъкмо злополуката на Уил беше осуетила плановете ни да заживеем заедно. Сигурно тайничко се бе надявала, че един ден отговорностите ми по отношение на Уил ще отпаднат и аз ще съм свободен.
Вървях до нея, усещах ръката й в извивката на лакътя си, слушах звънливия й глас. Не можех да й кажа истината — истината, която знаехме шепа хора. Че ако момичето се провали с нейното ранчо и бънджи скокове, и горещи вани, и други такива — колкото и парадоксално да е, — ще ме освободи. Защото единственият начин да напусна семейството си бе, ако в края на краищата Уил реши, че още иска да отиде в онова дяволско място в Швейцария.
Знаех го аз, знаеше го и Камила. Макар никой от нас да не смееше да си го признае. Само след смъртта на сина ми аз щях да съм свободен да живея избрания от мен живот.
— Недей — прошепна тя, улавяйки изражението ми.
Милата Дела. Винаги разбираше какво мисля, дори когато самият аз не знаех.
— Това е добра новина, Стивън. Наистина. Човек никога не знае — може да се окаже началото на съвсем различен и независим живот за Уил.
Прегърнах я през рамо. Някой по-смел би й казал какво си мисля наистина. Някой по-смел отдавна би я оставил да си върви — и нея, а може би и жена ми.
— Права си — усмихнах се принудено. — Да се надяваме, че той ще се върне, пълен с истории за бънджи скокове и разните други ужаси, на които младите обичат да се подлагат днес.
Тя ме смушка с лакът.
— Може да те накара да организираш нещо и в замъка.
— Рафтинг в рова? — засмях се аз. — Ще си го запиша като възможна атракция през следващия сезон.
Като си представяхме тази необичайна картина и от време на време прихвахме, продължихме да се разхождаме чак до навеса с лодките.
А после Уил се разболя от пневмония.
Двадесет и втора глава
Втурнах се в Спешното. Многото крила на болницата и вродената ми липса на ориентация ме накараха да се лутам безкрайно, докато намеря отделението за спешна помощ. Трябваше да попитам три пъти, преди някой да ме упъти в правилната посока. Най-сетне нахлух през вратата на Отделение С12, като дишах тежко и едва си поемах дъх. В коридора видях Нейтън — седеше и четеше вестник. Щом приближих, вдигна очи от вестника.