— Навън е доста хладно — отбелязах.
Госпожа Трейнър сякаш не ме чу.
— Можете да си правите чай и кафе в кухнята. Постоянно зареждам с провизии. Банята е ето тук…
Тя отвори вратата и аз вперих поглед в бялото подемно устройство от метал и пластмаса до ваната. Отстрани на открития душ бе сгъната инвалидна количка. В ъгъла имаше остъклен шкаф със спретнати купчинки от вакуумирани опаковки. От мястото си не можех да различа какво съдържат, но излъчваха лека миризма на дезинфектант.
Госпожа Трейнър затвори вратата и се обърна към мен.
— Подчертавам, че е много важно Уил да не остава и за минутка сам. Една от предишните помощнички веднъж изчезна за няколко часа да си ремонтира колата и Уил… се нарани, докато я нямаше. — Тя преглътна, сякаш споменът все още я травмираше.
— Няма да мърдам оттук.
— Разбира се… вие ще имате нужда от почивки. Но той не бива да остава сам повече от… да речем, десетина-петнайсет минути. Ако изникне нещо непредвидено, може да позвъните на интеркома — Стивън, съпругът ми, понякога си е вкъщи — или пък да ми се обадите на мобилния телефон. Ако ви се наложи да отсъствате, добре е да ме информирате предварително. Не е лесно да се намери заместник.
— Така е.
Госпожа Трейнър отвори шкафа в коридора. Говореше като навита пружина.
За миг се почудих колко ли помощнички е имало преди мен.
— Ако Уил е зает, очаквам да ми помагате с домакинската работа. Да перете спалното бельо, да обирате с прахосмукачката, такива неща. Препаратите са под мивката. Той може да не иска да сте с него през цялото време. Двамата трябва да се разберете за това помежду си.
Госпожа Трейнър хвърли поглед към дрехите ми, сякаш ги виждаше за първи път. Носех шантавата жилетка, в която според татко приличах на ему. Направих неуспешен опит да се усмихна.
— Надявам се двамата… да се разбирате добре. Хубаво би било той да ви приема повече като приятел, отколкото като платена помощничка.
— Ясно. Той какво… ъъъ… обича да прави?
— Гледа филми. Понякога слуша радио или музика. Има от онези, дигиталните стереоуредби. Ако сложите дистанционното до него, обикновено успява да се справи сам. Може малко да си движи пръстите, но му е трудно да задържа нещата.
Усетих как ми олеква. Щом обичаше музика и филми, лесно щяхме да намерим допирни точки. Изведнъж си представих как с тоя мъж се смеем заедно на някоя холивудска комедия или пък аз обирам с прахосмукачката, докато той слуша музика. Може би всичко щеше да е наред. Може би накрая щяхме да станем приятели. Досега не бях имала приятел с увреждания — ако не се брои Дейвид, приятелят на Трина, който беше глух, но бе готов да те навре в кучи задник, ако му кажеш, че е инвалид.
— Имате ли въпроси?
— Не.
— Тогава ще ви заведа да се запознаете. — Тя хвърли поглед към часовника си. — Нейтън сигурно вече го е облякъл.
Спряхме за миг пред вратата и госпожа Трейнър почука.
— Там ли сте? Водя ти госпожица Кларк, Уил.
Никакъв отговор.
— Уил? Нейтън?
Характерен новозеландски акцент:
— Може да влезете, госпожо Т.
Тя отвори внимателно вратата. Дневната в пристройката беше измамно голяма, едната й стена се състоеше изцяло от стъклена врата, която гледаше към откритото пространство навън. В камината в ъгъла кротко горяха дърва, а пред ниското бежово канапе, покрито с пухкаво вълнено одеяло, имаше огромен телевизор с плосък екран. Стаята бе уютна и обзаведена с вкус — ергенска бърлога в скандинавски стил.
В средата на дневната бе разположена черна инвалидна количка. Седалката и облегалката бяха облечени в овча кожа. Едър човек в бяла униформа без яка бе коленичил и нагласяше краката на един мъж върху стъпенките на количката. Щом влязохме в стаята, мъжът в количката вдигна поглед изпод рошавата си неподдържана коса. Очите му срещнаха моите и след пауза чух смразяващо кръвта стенание. Устата му се сгърчи и нададе още един зловещ вик.
Усетих как майка му се стегна.
— Уил, престани!
Той дори не я удостои с поглед. Дълбоко от гърдите му се изтръгна нов праисторически стон. Беше ужасен, агонизиращ вопъл. Положих усилия да не потръпна. Мъжът гримасничеше, главата му бе наклонена на една страна и хлътнала в раменете, зяпаше ме с разкривено лице. Видът му беше гротесков и леко гневен. Забелязах, че кокалчетата на ръката, с която стисках чантата си, са побелели.