— По-спокойно. Едва ли ще изпратят някой да чака на вратата — предупреди ме Нейтън.
— Но количката трябва да пътува като „чупливо медицинско оборудване“. Три пъти говорих с жената по телефона. И трябва да сме сигурни, че в самолета няма да се заядат за медицинската екипировка на Уил.
Онлайн общността на квадриплегиците ме беше въоръжила с всякаква информация, предупреждения, законни права и списъци със задачи. След което се бях обадила три пъти в авиокомпанията, за да се уверя, че ще ни дадат места в специалното отделение и Уил ще бъде качен пръв, както и че няма да го местят от инвалидната му количка, преди да сме стигнали до изхода. Нейтън щеше да свали лоста за автоматичното й управление, да превключи на ръчно и после внимателно да я опакова и обезопаси педалите. Трябваше лично да присъства на товаренето й, за да не я повредят. Количката щеше да е с розов етикет — предупреждение за товарачите, че е изключително деликатна. Дали ни бяха три съседни места, за да може Нейтън да се грижи за нуждите на Уил, без той да е изложен на любопитни погледи. От авиокомпанията ме бяха уверили, че облегалките за ръце се вдигат — иначе можехме да нараним бедрата на Уил, докато го прехвърляме от количката в мястото му в самолета. Щяхме да го държим между нас през цялото време. И щяхме да слезем от самолета първи — със специално разрешение.
Всичко това беше в „самолетния“ ми списък. Тоест, на листа преди „хотелския“ ми списък, но след този за „деня преди тръгването“ и програмата на пътуването. Въпреки всички тези сламки, не бях спокойна.
Всеки път, когато погледнех към Уил, се питах дали постъпвам правилно. Личният му лекар беше разрешил да пътува едва предната вечер. Той вече хапваше по малко и денем спеше през повечето време. Не изглеждаше точно изтощен от болестта, а по-скоро от живота, уморен от намесата ни, постоянните ни опити да го въвлечем в разговор, безмилостната ни решимост да го накараме да се почувства по-добре. Търпеше ме, но имах чувството, че често иска да бъде оставен сам. Не знаеше, че това бе единственото, което не можех да направя.
— Ето я жената от авиокомпанията — казах, когато униформено момиче с широка усмивка и значка се насочи делово към нас.
— Много ще ни помогне с прехвърлянето, няма що — промърмори Нейтън. — Като я гледам, и едно яйце не може да вдигне.
— Ще се справим — успокоих го аз. — Ще видиш, че ще се справим.
Тази фраза се бе превърнала в моя лайтмотив, откакто бях измислила как да действам. След разговора ми с Нейтън в пристройката се бях изпълнила с решимост да им покажа, че грешат. Само защото нямаше да осъществим ваканцията, която бях планирала, не значеше, че Уил не може да отиде другаде.
Влязох в сайтовете на квадриплегиците, бомбардирах ги с въпроси. Къде има подходящо място за възстановяването на Уил? Знае ли някой къде можем да отидем? Температурата беше най-голямата ми грижа: английският климат бе твърде променлив (няма нищо по-потискащо от дъждовен английски морски курорт). По-голямата част от Европа бе твърде гореща в края на юли и това изключваше Италия, Гърция, Южна Франция и други подобни дестинации. Аз обаче имах видение. Видях Уил да почива край море. Проблемът беше, че ми оставаха няколко дни да планирам почивката и да тръгнем, което намаляваше вероятността пътуването да се осъществи.
Имаше съчувствия от квадриплегиците и много, много истории за пневмонии. Изглежда, болестта присъстваше в живота им постоянно. Имаше и няколко предложения за места, където да отидем, но никое не ми грабна вниманието. Или по-точно, никое не би грабнало вниманието на Уил. Не исках балнеокурорти или места, където ще вижда хора в своето положение. Не знаех какво точно искам, но се ровех нагоре-надолу в списъка им с предложения и знаех, че нищо не е подходящо.
Накрая ми помогна Ричи, постоянното присъствие в чатрума. Следобеда, когато Уил бе изписан от болницата, той предложи:
„Дай си имейл адреса. Братовчед ми работи в туристическа агенция. Запознал съм го със случая.“
Позвъних на номера, който ми изпрати, и говорих с мъж на средна възраст с характерен йоркширски акцент. Когато ми каза какво има предвид, изведнъж от дълбините на паметта ми изскочи спомен. И след два часа вече го бяхме уредили. Толкова му бях благодарна, че ми идеше да се разкрещя от радост.
— Няма нужда да ми благодариш, миличка — засмя се той. — Само гледай твоят човек да си изкара добре.