Като се има предвид всичко това, на тръгване бях изтощена почти колкото и Уил. Прекарала бях дни наред в изпипване на нещата, свързани с пътуването на един квадриплегик, и чак до сутринта на тръгването не бях убедена, че той ще е достатъчно добре да пътува. Сега, седнала с чантите, не откъсвах поглед от него, изпит и блед сред гъмжилото от хора на летището, и отново се запитах дали не съм сбъркала. Изведнъж ме обзе паника. Ами ако отново се разболее? Ами ако изобщо не му хареса, както не му бяха харесали надбягванията на хиподрума? Ами ако съм разтълкувала погрешно цялата ситуация и това, от което се нуждае Уил, не е епично пътуване, а десетина дни у дома в собственото му легло?
Но нямахме на разположение десет дни. Толкова по въпроса. Това беше единственият ми шанс.
— Обявиха нашия полет — уведоми ме Нейтън на връщане от безмитния магазин. Погледна ме, вдигна вежди и аз си поех дъх.
— Окей — отвърнах. — Да вървим.
Оказа се, че полетът, въпреки дванайсетте дълги часа във въздуха, не е чак такова изпитание. Нейтън се справяше много ловко с обичайните грижи за Уил под прикритието на одеялото. Персоналът в самолета беше отзивчив и дискретен и внимаваше с количката. Уил бе качен първи — точно както бяха обещали, и успяхме да го прехвърлим безпроблемно на седалката.
След час във въздуха осъзнах, че колкото и да е странно, високо над облаците — с наклонената назад седалка, настанен удобно, — Уил беше като всички останали в самолета. Принуден да седи пред малък екран, без никаква възможност да се движи или занимава с друго, тук, на 10000 метра височина, почти по нищо не се различаваше от останалите пътници. Хапна и изгледа един филм, но през повечето време спеше.
Нейтън и аз се усмихвахме предпазливо един на друг и се стараехме да се държим така, сякаш всичко е наред, всичко е добре. Гледах през прозореца, мислите ми се носеха в безпорядък като облаците под нас, още не бях способна да осмисля факта, че за мен това не е само логистично предизвикателство, а и приключение — че аз, Луиза Кларк, всъщност летя към другия край на света. Не можех да го видя. Тогава не виждах нищо друго, освен Уил. Чувствах се както сестра ми, когато бе родила Томас.
„Все едно гледам през фуния — беше обяснила, с очи върху новороденото мъниче. — Светът се е свил до нас двамата.“
Беше ми изпратила есемес, докато бях на летището.
„Можеш да се справиш. Страшно се гордея с теб.“
Изкарах го на екранчето и го погледнах отново, внезапно развълнувана, може би заради думите, които бе избрала. Или може би защото бях уморена и уплашена и все още ми беше трудно да повярвам, че съм успяла да стигна толкова далеч. Накрая, за да спра да мисля, се обърнах към малкия екран и се загледах невиждащо в някакъв американски комедиен сериал, докато небето в илюминатора потъмня.
Когато се събудих, видях, че стюардесата стои над нас със закуска, че Уил говори с Нейтън за някакъв филм, който току-що бяха изгледали заедно, и че — невероятно и напук на всички препятствия — оставаше само час до приземяването ни на остров Мавриций.
Повярвах, че всичко това се случва, едва когато кацнахме на международното летище „Сър Сивусагур Рамгулам“. Излязохме уморени от залата за пристигащи, все още сковани от прекараното време в самолета, и едва не се разплаках от облекчение при вида на специално приспособеното такси на туроператора. Тази първа сутрин, докато шофьорът ни караше към курорта, не видях много от острова. Наистина цветовете изглеждаха по-ярки, отколкото в Англия, небето бе по-живо, лазурно, преливащо в безкрайност. Видях, че островът е обрасъл в сочна растителност, осеян с обширни плантации от захарна тръстика, морето проблясваше като ивица живак отвъд вулканичните хълмове. Въздухът беше някак задимен и с лютива нотка, слънцето — толкова високо в небето, че трябваше да присвивам очи заради бялата светлина. Имах чувството, че съм се събудила на страниците на лъскаво списание.
Докато сетивата ми се бореха с новите усещания, не спирах да поглеждам към Уил, към бледото му, уморено лице и странно хлътналата в раменете глава. После завихме по алея с палми от двете страни, спряхме пред ниска дървена постройка и шофьорът вече беше навън и разтоварваше багажа ни.
Отклонихме поканата за студен чай, за разходка из хотела. Намерихме стаята на Уил, стоварихме чантите му, настанихме го в леглото и още преди да спуснем завесите, той отново заспа. Бяхме тук. Справила се бях. Стоях пред стаята му и най-сетне въздъхнах облекчено, докато Нейтън гледаше през прозореца към белия прибой в кораловия риф отсреща. Не знам защо, може би от пътуването, или защото това бе най-красивото място, което бях виждала, но изведнъж ми се доплака.