На обед отивахме с количката до един от трите ресторанта в курорта. Целият район на комплекса бе застлан с плочки, имаше съвсем малко стъпала и неравности и Уил можеше да се придвижва в количката си напълно самостоятелно. Фактът, че имаше възможност да си вземе питие, без някой от нас да го придружава, беше важен не толкова, защото означаваше почивка за мен и Нейтън, а защото за кратко го освобождаваше от ежедневното напомняне, че е зависим от други хора. Не че някой от нас беше много зает. Където и да се намираше човек — на плажа, край басейна и дори в спа центъра, — някой от усмихнатия персонал винаги се появяваше с питие, което се надяваше да харесаш, украсено обикновено с уханен розов цвят. Дори на плажа минаваше малко бъги и приветлив сервитьор предлагаше вода, плодов сок или нещо по-силно.
В следобедите, когато температурите бяха най-високи, Уил се прибираше в стаята си и спеше два часа. Аз плувах в басейна или четях книга, а вечер всички отново се събирахме на вечеря в крайбрежния ресторант. Бързо развих вкус към коктейлите. Надил бе установил, че ако даде на Уил сламка с правилния размер и закрепи висока стъклена чаша в поставката му, нямаше нужда Нейтън или аз да се грижим за него. По здрач тримата си говорехме за детството, за първите гаджета и първата работа, за семействата си, за други ваканции, и виждах как Уил постепенно идва на себе си.
Само че този Уил бе различен. Това място сякаш му беше дало покоя, който му бе липсвал през цялото време, откакто го познавах.
— Добре се чувства, нали? — попита ме Нейтън, когато ме срещна край бюфета.
— Да, така мисля.
— А знаеш ли какво мисля аз? — Нейтън се наведе към мен, не искаше Уил да види, че говорим за него. — Мисля, че ранчото и останалите приключения щяха да са страхотни. Но като го гледам сега, май това място се оказа по-добро.
Не му признах какво бях решила първия ден, когато пристигнахме, със свит от притеснение стомах, вече изчисляваща колко дни остават до завръщането у дома. През всеки от тези десет дни трябваше да забравя защо всъщност сме тук: шестмесечния договор, моя внимателно планиран календар, всичко, което се беше случило. Просто трябваше да живея за мига и да насърчавам Уил да прави същото. Трябваше да съм щастлива — с надеждата, че Уил също ще е щастлив.
Взех си още един резен пъпеш и се усмихнах.
— Каква е програмата за по-късно? Нещо против малко караоке? Или ушите ви още глъхнат от снощи?
На четвъртата вечер Нейтън обяви с леко притеснение, че се е запознал с една жена. Карън била колежка новозеландка, отседнала в съседния хотел, и той се бе съгласил да отиде с нея до града.
— Просто да съм спокоен, че всичко ще е наред. Нали знаете… не съм сигурен дали е безопасно за сама жена.
— Правилно — одобри Уил и кимна разбиращо. — Постъпваш като истински кавалер, Нейт.
— И аз мисля, че е много мило от твоя страна. Много възпитано.
— Винаги съм се възхищавал на Нейтън за всеотдайността му. Особено що се отнася до нежния пол.
— О, я се разкарайте и двамата — ухили се Нейтън и изчезна.
Карън бързо стана част от ежедневието ни. Нейтън изчезваше с нея през повечето вечери и макар да се връщаше за късните си задължения, гледахме да му даваме колкото може повече време да се забавлява.
Освен това тайничко се радвах. Харесвах Нейтън и му бях благодарна, че дойде, но предпочитах да сме си само двамата с Уил. Харесваше ми езикът на знаците, който използвахме, когато наоколо нямаше никой друг, естествената интимност, която се бе зародила помежду ни. Харесваше ми начинът, по който той извръщаше лице и ме поглеждаше развеселено, сякаш бях надминала очакванията му.
Предпоследната вечер казах на Нейтън, че нямам нищо против, ако иска да доведе Карън в комплекса. Той прекарваше вечерите в нейния хотел и знаех, че му е трудно да ходи двайсет минути в едната посока, за да приготвя Уил за нощта.
— Нямам нищо против. Ако това ще… нали знаеш… ще ти осигури малко лично пространство.
Той се зарадва, вече предвкусвайки предстоящата нощ, и след ентусиазираното: „Благодаря ти, Лу“, напълно ме забрави.