Казах си, че трябва да съм права. Трябва да съм права.
След един среднощ бурята най-сетне утихна. Отдръпна се навътре в морето, гневните й изблици ставаха все по-слаби и накрая съвсем изчезнаха. Замина да пренесе метеорологичната си тирания в някое друго неизвестно място. Въздухът постепенно се успокои, завесите се отпуснаха, последните струи вода се оттекоха с бълбукане. Някъде в малките часове внимателно измъкнах ръката си от тази на Уил, станах и затворих френските прозорци и стаята потъна в тишина. Уил спеше — здрав, спокоен сън, какъвто рядко имаше у дома.
Аз не спях. Лежах и го гледах и упорито се мъчех да не мисля за нищо.
В последния ден се случиха две неща. Едното бе, че по настояване на Уил се съгласих да опитам подводно гмуркане. Той не ме оставяше на мира от дни, казваше, че не може да дойда дотук и да не се спусна под вода. Бях безнадежден случай в уиндсърфа, едва успявах да си вдигна платното от вълните, а при повечето ми опити да карам водни ски забивах лице във водите на залива. Но той настояваше, и ден преди това дойде на обед и обяви, че ми е резервирал половиндневен курс за начинаещи гмуркачи.
Началото не беше многообещаващо. Уил и Нейтън седяха отстрани на басейна, докато моят инструктор ме убеждаваше, че ще продължа да дишам и под водата, но съзнанието, че те ме наблюдават, ме правеше безнадеждна. Не съм глупава — разбирах, че кислородните бутилки на гърба ми ще поддържат работата на дробовете ми, че няма да се удавя, — но всеки път, щом главата ми се окажеше под водата, изпадах в паника и изскачах на повърхността. Сякаш тялото ми отказваше да повярва, че ще продължи да диша под хилядите литри пречистена и хлорирана вода.
— Не мога да го направя — заявих, щом изскочих с плюене навън за седми път.
Джеймс, моят инструктор, погледна зад мен към Уил и Нейтън.
— Не мога — настоях раздразнено. — Просто не е за мен.
Джеймс обърна гръб на двамата мъже, потупа ме по рамото и посочи към морето.
— На някои хора там им е по-лесно — обясни той.
— В морето?
— Някои хора се справят по-добре в дълбокото. Хайде, ела. Ще излезем с лодката.
Три четвърти час по-късно гледах под водата в яркоцветния пейзаж, който досега бе скрит от погледа ми, забравила страха, че кислородът може да свърши, че въпреки всички предпазни мерки ще потъна на дъното и ще умра от удавяне — дори, че изобщо съм се бояла. Вниманието ми бе обсебено от тайните на един нов свят. В тишината, нарушавана единствено от неестествено силните звуци от собственото ми дишане, наблюдавах пасажи от миниатюрни проблясващи рибки и по-големи черно-бели, които ме гледаха изучаващо с безизразни лица, нежно поклащащи се анемонии, прочистващи леките течения от миниатюрната невидима плячка. Зърнах далечни пейзажи, два пъти по-яркоцветни и разнообразни, отколкото горе на сушата. Видях пещери и процепи, където се спотайваха непознати създания, смътни форми, които проблясваха на слънчевите лъчи. Не исках да излизам на повърхността. Можех да остана тук завинаги, в този безмълвен свят. Чак когато Джеймс започна да ми сочи с ръка циферблата на кислородната си бутилка, осъзнах, че нямам избор.
Направо бях онемяла, когато най-после излязох на брега и се упътих сияеща към Уил и Нейтън. Съзнанието ми още гъмжеше от видяното, крайниците ми сякаш още ме придвижваха под водата.
— Е, как е? — попита Нейтън.
— Защо не ми каза? — обърнах се развълнувано към Уил и хвърлих плавниците си на пясъка пред него. — Защо не ме накара да го направя по-рано? Всичко това! Било е там през цялото време! Точно под носа ми!
Уил ме изгледа, без да мигне. Не каза нищо, само разтегли устни в широка усмивка.
— Не знам, Кларк. Някои хора просто не искат да чуят.
Последната вечер нарочно се напих. Не беше само защото си тръгвахме на следващия ден. За първи път наистина бях повярвала, че Уил е добре и че мога да се отпусна. Бях облечена в бяла памучна рокля (сега имах тен и можех да си позволя да нося бяло, без да приличам на труп, увит в саван) и чифт сребристи сандали с каишки, а когато Надил ми подаде алено цвете и ме подкани да си го сложа в косата, не му се присмях, както бих направила седмица по-рано.