— О, здравей, Кармен! — усмихна се Уил, когато отидох при тях на бара. — Изглеждаш очарователно.
Тъкмо щях да му отвърна нещо саркастично, когато осъзнах, че ме гледа с неподправено удоволствие.
— Благодаря ти — отвърнах. — И ти не изглеждаш зле.
В главния хотелски комплекс имаше дискотека, затова малко преди десет вечерта, когато Нейтън ни остави заради Карън, двамата поехме по плажа с музиката в ушите, аз — блажено отпусната след три коктейла.
Господи, колко беше красиво! Нощта бе топла, понесла в лекия си ветрец уханието на далечно барбекю, на плажно масло, соления, тръпчив мирис на море. С Уил спряхме близо до любимото ни дърво. Някой беше палил огън на плажа, може би да изпече нещо, и от него бе останала проблясваща жарава.
— Не искам да се прибирам у дома — признах в тъмнината.
— Трудно се напуска подобно място.
— Мислех, че такива места съществуват само във филмите. — Извърнах се и го погледнах. — Започвам да си мисля, че си ми казвал истината и за всички останали неща.
Той се усмихваше. Лицето му изглеждаше спокойно и щастливо. Погледна ме с леко присвити очи. Аз също го погледнах, за първи път без усещането за страх, което ме ядеше отвътре.
— Радваш се, че дойде, нали? — попитах предпазливо.
Той кимна:
— О, да.
— Ха! — ударих въздуха с юмрук аз.
И после, когато някой увеличи музиката на бара, изритах обувките си и затанцувах. Изглеждаше глупаво — от оня вид поведение, което на другия ден определяш като неуместно. Но тук, в мастилената тъмнина, полупияна от недоспиване, с жаравата и безкрайното море, и необятното небе, и звуците на музиката в ушите ни, и усмихнатия Уил, и моето сърце, преливащо от нещо, което не можех напълно да определя, просто ми се танцуваше. Танцувах и се смеех, без да се срамувам, без да ме е грижа, че някой ще ни види. Усещах очите на Уил върху себе си и знаех, че той знае: това беше единственият възможен отговор на последните десет дни. По дяволите последните шест месеца!
Песента свърши и аз се отпуснах задъхана в краката му.
— Ти… — поде той.
— Какво? — Усмивката ми беше палава. Чувствах се въздушна, наелектризирана. Не бях сигурна дали мога да отговарям за постъпките си.
Той поклати глава.
Изправих се на босите си нозе бавно, пристъпих към количката му и се плъзнах в скута му, така че лицето ми се озова на сантиметри от неговото. След предишната вечер някак си не ми изглеждаше чак толкова голям скок.
— Ти… — Сините му очи, проблясващи на светлината от огъня, се впиха в моите. Ухаеше на слънце и на дима от огъня, и на нещо остро и цитрусово.
Почувствах как дълбоко в мен нещо поддава.
— Ти… ти си невероятна, Кларк.
Направих единственото, за което се сетих. Наведох се и го целунах по устните. Той се поколеба, само за миг, и също ме целуна. В следващия момент забравих всичко: хилядите причини, заради които не биваше, страховете ми, причината да сме тук. Целунах го, вдишвайки аромата на кожата му, усещайки меката му коса под пръстите си, а когато той отговори на целувката ми, всичко изчезна и бяхме само Уил и аз, на остров в края на света, под хиляди проблясващи звезди.
Изведнъж той се отдръпна.
— Аз… съжалявам. Не биваше…
Очите ми се отвориха. Вдигнах ръка към лицето му и прокарах пръсти по красивите черти. Почувствах грапавите частици сол под пръстите си.
— Уил… — подех. — Ти можеш. Ти…
— Не. — Усетих метална нотка в гласа му. — Не мога.
— Не разбирам.
— Не искам да продължава така.
— … мисля, че трябва да продължиш.
— Не искам, защото не мога… — Преглътна. — Не мога да съм мъжът, който искам да бъда с теб. И това просто ще е… — Погледна ме. — … още едно напомняне какво не съм.
Не свалях очи от лицето му. Наклоних леко глава, за да докосна неговата, дъхът ни се смеси и аз казах тихо, за да ме чуе само той:
— Не ме интересува какво… какво мислиш, че можеш или не можеш да правиш. Нещата не са черно-бели. Честно… Разговарях с други хора в същото положение и… и има неща, които са възможни. Начини и двамата да бъдем щастливи… — Бях започнала леко да пелтеча. Чувствах се странно дори от факта, че водим подобен разговор. Погледнах го в очите. — Уил Трейнър — казах нежно. — Ето какво. Мисля, че ние можем да правим…
— Не, Кларк… — започна той.