— Мисля, че можем да правим всякакви неща. Знам, че това не е стандартна любовна история. Знам, че има всевъзможни причини да не го казвам. Но аз те обичам. Наистина. Знаех го, когато напуснах Патрик. И си мисля, че и ти би могъл да ме обикнеш малко.
Той не каза нищо. Очите му търсеха моите, бяха натежали от огромна тъга. Отметнах косата от слепоочията му, сякаш така бих могла по някакъв начин да премахна тъгата му; той наклони глава и я опря в дланта ми.
Преглътна.
— Трябва да ти кажа нещо.
— Знам — прошепнах. — Всичко знам.
Уил задържа думите в устата си. Въздухът около нас сякаш не помръдваше.
— Знам за Швейцария. Знам… защо бях наета с шестмесечен договор.
Той отдръпна глава от ръката ми. Погледна ме, после се взря в небето. Раменете му се отпуснаха.
— Знам всичко, Уил. Знам го от месеци. И моля те, изслушай ме… — Взех дясната му ръка в своята и я допрях до гърдите си. — Знам, че можем да го направим. Знам, че не е каквото ти би избрал, но аз мога да те направя щастлив. И всичко, което мога да кажа, е, че ти ме превръщаш… превръщаш ме в съвсем различен човек. Правиш ме щастлива дори когато си ужасен. Предпочитам да съм с теб — макар ти да мислиш, че от теб е останало съвсем малко, — отколкото с всеки друг на света.
Почувствах как пръстите му се свиха съвсем лекичко около моите и това ми вдъхна кураж.
— Ако мислиш, че е неудобно да работя за теб, ще напусна и ще работя другаде. Исках да ти кажа… подадох документи за университета. Направих купища проучвания в интернет, разговарях с други квадриплегици и домашните им асистенти, и сега знам как можем да се справим. Тъй че мога да върша това и просто да съм с теб. Разбираш ли? Помислила съм за всичко, проучила съм всичко. Такава съм сега. Ти си виновен. Ти ме промени. — Засмях се леко. — Превърна ме в моята сестра. Но с по-добър усет за облеклото.
Той беше притворил очи. Хванах и двете му ръце, вдигнах ги към устните си и ги целунах. Почувствах кожата му до моята и се изпълних с абсолютна увереност, че не съм в състояние да го оставя да си отиде.
— Какво ще кажеш? — прошепнах.
Бих могла да гледам очите му вечно.
Той го изрече толкова тихо, че за миг не бях сигурна дали съм чула правилно.
— Какво?
— Не, Кларк.
— Не?
— Съжалявам. Не е достатъчно.
Свалих ръцете му.
— Не разбирам.
Той изчака, преди да заговори, сякаш се опитваше — нещо необичайно за него — да намери точните думи.
— Не ми е достатъчно. Това… моят свят… дори с теб в него. А повярвай, Кларк, целият ми живот стана по-добър, откакто ти дойде. Но не ми е достатъчно. Не искам такъв живот.
Сега беше мой ред да се отдръпна.
— Права си, би могъл да е добър живот. А с теб до мен — може би много добър. Но това не е моят живот. Аз не съм като онези хора, с които разговаряш. Изобщо не искам такъв живот. Дори частица от него. — Гласът му беше глух, задавен. Изражението му ме изплаши.
Преглътнах и поклатих глава.
— Ти… веднъж ми каза, че нощта в лабиринта не бива да ме определя. Каза, че сама мога да избера какво да ме определя. Е, и ти не бива да оставяш това… тази количка да те определя.
— Но тя ме определя, Кларк. Ти не ме познаваш, не и истински. Не си ме виждала преди злополуката. Обичах живота си, Кларк. Наистина го обичах. Обичах работата си, пътуванията си, човека, който бях. Обичах да спортувам. Обичах да карам мотора си, да скачам от високи сгради. Обичах да надвивам в бизнес сделките. Обичах да правя секс. Много секс. Имах страхотен живот. — Гласът му звучеше развълнувано. — Не съм създаден да съществувам в това нещо, но така отреди съдбата. То е единственото, което ме определя.
— Но защо не искаш поне да опиташ? — прошепнах аз. Гласът ми сякаш не искаше да излезе от гърдите. — Защо не искаш аз да опитам?
— Не е там въпросът. Наблюдавах те и виждах как през тези шест месеца се превръщаш в съвсем нов човек, който тепърва ще осъзнава възможностите си. Нямаш представа колко щастлив ме прави това. Но не искам да се обвържеш с мен, с моите прегледи в болницата, с ограниченията в живота ми. Не искам да пропуснеш всички неща, които би могъл да ти даде някой друг. И да, егоистично е, но не искам един ден да ме погледнеш и да изпиташ и най-малкото съмнение или съжаление, че…
— Никога няма да си го помисля!
— Не знаеш това, Кларк. Нямаш представа как ще се развият нещата. Нямаш представа как ще се чувстваш дори след шест месеца. И не искам да те гледам всеки ден, да те гледам гола, да те наблюдавам как се движиш из пристройката в твоите откачени дрехи и да не мога… да не мога да бъда с теб. О, Кларк, не можеш да си представиш как искам да бъда с теб точно сега. И аз… аз не мога да живея с тези мисли. Не мога. Аз не съм такъв. Не мога да бъда човек, който просто… приема съдбата си.