— Добре ли си? — попита Нейтън, появявайки се зад мен.
Когато пристигнахме на летището, аз се бях отдалечила от тях и се бях упътила към гишето за чекиране сама.
— Не — отвърнах. — И не ми се говори за това.
— Махмурлук?
— Не.
Последва кратко мълчание.
— Това означава ли каквото си мисля? — Той внезапно изтрезня.
Не можех да говоря. Кимнах и видях как за миг челюстта на Нейтън се стегна. Той обаче бе по-силен от мен. Все пак беше професионалист. След минути отново бе с Уил, показваше му нещо, което бе видял в списание, чудеше се на глас за перспективите на познат и на двамата футболен отбор. Изобщо да не предположи човек, че току-що му бях споделила съдбоносна новина.
Успявах да си измислям работа през цялото време, докато чакахме на летището. Намирах си хиляди дребни задачи за изпълнение — занимавах се с етикетите на багажа, купувах кафе, преглеждах вестници, отидох до тоалетната — само и само да не го гледам. Не ми се говореше с него. Ала от време на време Нейтън изчезваше и оставахме сами, седнали един до друг, малкото разстояние помежду ни бе наелектризирано от неизречени обвинения.
— Кларк… — понечваше да ме заговори той.
— Недей! — прекъсвах го рязко. — Не ми се говори с теб!
Изненадах се от себе си колко студена мога да бъда. И със сигурност изненадах стюардесите в самолета. Видях как тихичко обсъждат начина, по който се извръщам от Уил, поставям слушалките или се взирам хладно през прозореца.
Той не се разгневи нито веднъж. Това може би беше най-лошото. Не се разгневи и не стана саркастичен, просто се затвори и едва казваше по някоя дума. Наложи се горкият Нейтън да поддържа разговора, да пита искаме ли чай или кафе, допълнителни пакетчета фъстъци и дали имаме нещо против да ни прескочи, за да иде до тоалетната.
Вероятно сега изглежда детинско, но не беше само въпрос на гордост. Не можех да го понеса. Не можех да понеса мисълта, че ще го изгубя, че е толкова непреклонен и не иска да види доброто, че не иска да промени решението си. Не можех да повярвам, че ще се съобрази с тази дата, сякаш е изсечена върху камък. В главата ми се въртяха милион безмълвни аргументи. Защо това не ти е достатъчно? Защо аз не съм ти достатъчна? Как можа да не ми се довериш? Ами ако бяхме разполагали с повече време — дали сега нямаше да е по-различно? От време на време се улавях как гледам бронзовите му ръце, добре оформените му пръсти, само на сантиметри от моите, и си спомнях как пръстите ни се бяха преплитали — топлината му, илюзията, дори в неподвижността, за някаква сила — и в гърлото ми засядаше буца. Имах чувството, че не мога да дишам, и трябваше да потърся убежище в тоалетната, където се навеждах над мивката и ридаех беззвучно под светлината на луминесцентната лампа. На няколко пъти, докато мислех за намерението на Уил, едва се сдържах да не закрещя; чувствах как ме обзема някаква лудост и ми се щеше да седна на пътеката в самолета и да завия като ранен звяр.
Затова, макар да изглеждаше, че се държа детински — макар според персонала в самолета да бях най-безсърдечната от всички жени, — знаех, че единственият начин да се справя с тези часове принудителна близост е, като се преструвам, че той не е до мен. Ако мислех, че Нейтън е способен да се справи сам, щях да си сменя полета, честно. Може би щях да изчезна, докато се уверя, че между нас има цял континент, а не някакви невъзможни за понасяне сантиметри.
Двамата мъже спяха и това беше някакъв вид облекчение — кратък отдих от напрежението. Взирах се в телевизионния екран и с всеки километър, който ни приближаваше до дома, усещах как сърцето ми натежава и безпокойството ми расте. Тогава ми хрумна, че моят провал щеше да нарани и други; родителите на Уил щяха да са съкрушени. И вероятно щяха да обвинят мен. Сестрата на Уил сигурно щеше да ме съди. Бях се провалила и пред Уил. Не бях успяла да го убедя. Предложила му бях всичко, каквото можех, включително себе си, но нищо от това не бе достатъчно убедителна причина да продължи да живее.
Може би, улових се да мисля, той заслужаваше някой по-добър от мен. Някой по-умен. Някой като Трина щеше да измисли нещо по-добро. И навярно би открил рядко медицинско изследване или нещо, което да помогне на Уил. Навярно би променил решението му. От мисълта, че трябва да живея с това до края на живота си, ми се зави свят.