— Луиза, спри! Моля те!
Обърнах се и видях как си проправя път през група тийнейджъри с раници на гърба, подобно на Мойсей, който разделил водите на Червено море. Светлините на летището огряваха косата й и й придаваха меден оттенък. Носеше сив кашмирен шал, преметнат артистично върху едното й рамо. Помня как си помислих разсеяно колко хубава трябва да е била само допреди няколко години.
— Моля те! Спри, моля те!
Спрях и хвърлих бърз поглед на пътя зад мен — искаше ми се автобусът да пристигне сега, да ме грабне и да ме откара далеч оттук. Искаше ми се да се случи нещо. Леко земетресение например.
— Луиза?
— Той остана доволен. — Гласът ми прозвуча неестествено рязко. „Също като нейния“, помислих си.
— Изглежда много добре. Наистина. — Тя се взря в мен, както бе застанала на тротоара. Изведнъж застина, въпреки морето от хора, минаващи покрай нея.
Стояхме и мълчахме.
После аз казах:
— Госпожо Трейнър, бих искала да си подам молбата за напускане. Не мога… Не мога да остана до края. Удръжте ми от заплатата. Всъщност не искам заплата за този месец. Не искам нищо. Аз просто…
Тогава тя пребледня. Видях как цветът се оттече от лицето й, как се олюля леко на светлината на утрото. Видях, че господин Трейнър идва зад нея — крачеше бързо, притиснал панамената си шапка към главата, и мърмореше извинения, докато си пробиваше път през тълпата. Очите му бяха вперени в мен и съпругата му, застанали сковано на няколко крачки една от друга.
— Ти… ти каза, че е различен. Каза, че това може да промени решението му. — Тя звучеше отчаяно, сякаш ме умоляваше да кажа нещо друго, да й дам положителен резултат.
Не можех да говоря. Гледах я немигащо и успях само да поклатя едва-едва глава.
— Съжалявам — прошепнах толкова тихо, че госпожа Трейнър не би могла да ме чуе.
Мъжът й почти ни беше доближил, когато тя залитна. Краката й просто поддадоха и лявата ръка на господин Трейнър се протегна светкавично и я улови — устата й зееше отворена, тялото й се свлече върху неговото.
Шапката му падна на тротоара. Той погледна към мен с объркано лице, още не проумяваше какво се бе случило току-що.
Не можех да ги гледам повече. Обърнах се вдървено и тръгнах, краката ми се движеха машинално, единият пред другия, и ме отдалечаваха от летището, без да знам къде всъщност отивам.
Двадесет и пета глава
Катрина
Луиза не излезе от стаята си цели трийсет и шест часа след като се прибра от почивката. Пристигна от летището късно вечерта в неделя, бледа като призрак под загара си, и не можахме да разберем какво й има, понеже заяви категорично, че ще се видим в понеделник сутринта. Просто трябва да поспя, обясни тя, затвори се в стаята си и веднага си легна. Стори ни се малко странно, но пък Лу винаги си е била особена, още от малка.
Мама й беше занесла чай сутринта, но Лу продължаваше да не помръдва. На вечеря мама се разтревожи и я разтърси, за да провери дали е жива. (Такава си е мама, леко мелодраматична. Всъщност, ако трябва да съм напълно откровена, приготвила беше пай с риба и сигурно просто е искала Лу да го опита.) Ала Лу не яде, не пожела да говори и не слезе долу. Искам да полежа още малко, мамо — промърморила тя и заровила глава във възглавницата. Най-сетне мама я остави на мира.
— Не е на себе си — сподели тя обезпокоено. — Дали не е някаква закъсняла реакция, че скъса с Патрик?
— Лу пет пари не дава за него — успокои я татко. — Казах й, че е позвънил да се похвали за 157-ото си място на „Екстрийм Вайкинг“, но тя изобщо не прояви интерес. — Посръбна от чая си. — Да си призная, и аз не се развълнувах кой знае колко от постижението му.
— Да не би да е болна? Много е бледа под загара. И това безкрайно спане. Не й е присъщо. Може да се е заразила от някоя ужасна тропическа болест.
— Просто е уморена от полета — обясних аз. Казах го авторитетно, понеже знаех, че според мама и татко съм експерт по всички въпроси, с които всъщност никой не беше наясно.
— Уморена от полета! Е, ако така се отразява, по-добре да си пътувам с колата. Ти какво мислиш, Джоузи, скъпа?
— Не знам… кой да предположи, че една почивка ще я разболее толкова. — Мама поклати глава.
След вечеря се качих горе. Не почуках. (Все пак беше моята стая, като се замислиш.) Въздухът беше душен и застоял и аз вдигнах щорите и отворих прозореца. Лу се размърда уморено под одеялото, заслонила очи с ръка, край нея се носеха прашинки.