Мама свърши със сервирането и най-после седна. Томас се хранеше с пръсти, когато мислеше, че никой не го гледа, и веднъж каза „задник“ с лукава усмивка, а дядо ядеше, втренчил поглед в стената отсреща, мислейки за свои си работи. Аз хвърлих поглед към Лу. Тя се взираше в чинията си и побутваше печеното пиле, сякаш се опитваше да го скрие. Охо!, помислих си.
— Не си ли гладна, скъпа? — попита мама, проследявайки погледа ми.
— Не особено — отвърна тя.
— Топло е за печено пиле — съгласи се мама. — Но реших, че имаш нужда от по-силна храна.
— Е… ще ни кажеш ли как мина интервюто? — Вилицата на татко спря на половината път до устата му.
— А, това ли. — Тя изглеждаше разсеяна, сякаш я питаше за нещо, което бе правила преди пет години.
— Да, това.
Лу бодна късче пилешко.
— Добре мина.
Татко ми хвърли бърз поглед.
Аз свих лекичко рамене.
— Само добре? Обикновено казват веднага.
— Одобриха ме.
— Какво?
Тя продължаваше да се взира в чинията си. Аз спрях да дъвча.
— Казаха, че съм точно типът кандидат, който търсели. Трябвало да завърша някакъв подготвителен курс и после мога да се запиша в университета.
Татко се облегна назад в стола си.
— Но това е фантастична новина!
Мама се пресегна и я потупа по рамото.
— Браво, миличка! Това е страхотно!
— Не толкова. Не мога да си позволя четири години учене.
— Не го мисли, скъпа. Наистина. Виж колко добре се справя Трина. Ей — побутна я с лакът, — ще намерим начин. Винаги намираме начин, нали така? — Татко направо сияеше. — Всичко се нарежда чудесно, момичета. Това семейство го чакат добри времена.
И тогава, изневиделица, тя избухна в сълзи. Истински сълзи. Заплака, както плаче Томас, със сълзи и сополи, без да я е грижа кой ще я чуе; риданията й разсякоха тишината в малката стая като с нож.
Томас я погледна изненадано, с отворена уста, и се наложи да го придърпам в скута си и да го разсея. И докато играех с картофените парченца, приказвах на грахчетата и си преправях гласа, тя им каза.
Каза им всичко: за Уил и шестмесечния договор и какво се беше случило на остров Мавриций. Докато говореше, мама затули уста с ръка. Дядо бе добил сериозен вид. Пилето изстина, сосът в сосиерата под форма на лодка се покри с коричка.
Татко клатеше невярващо глава. После, докато сестра ми описваше подробно полета от Индийския океан и гласът й премина в шепот, докато предаваше последните си думи към госпожа Трейнър, той избута стола си и се изправи. Заобиколи бавно масата и я прегърна, както правеше, когато бяхме малки. Стоеше и я държеше в обятията си, притискайки я силно към себе си.
— Исусе Христе, горкият човек! Горкичката ти! О, Исусе!
Не знам дали някога бях виждала татко толкова шокиран.
— Ама че бъркотия!
— Минала си през всичко това? Без да кажеш на никого? И ни изпрати само картичка с подводното гмуркане? — Мама не можеше да повярва. — Мислехме, че това е ваканцията на живота ти!
— Трина знаеше — обясни тя и ме погледна. — Трина беше страхотна.
— Не съм направила нищо — казах аз и гушнах Томас. Той вече бе изгубил интерес към разговора, след като мама бе сложила пред него кутия с шоколадови бонбони. — Само те изслушвах. Ти свърши всичко. Всички идеи бяха твои.
— Страхотни идеи, няма що. — Тя се облегна на татко, звучеше съкрушено.
Татко повдигна брадичката й, за да го погледне.
— Направила си всичко възможно.
— И се провалих.
— Кой казва, че си се провалила? — Татко отмахна косата й от лицето. Изражението му беше нежно. — Едно знам за Уил Трейнър, за мъжете като него. Едва ли на света има нещо, което би могло да промени решението на такъв човек, вземе ли го веднъж. Той си е такъв. Не можеш да накараш хората да се променят.