— Луиза Кларк?
— Да?
— Аз съм от „Глоуб“. Може ли да поговорим за малко?
— „Глоуб“?
Усетих объркването в гласа на Луиза.
— От вестника? — пристъпих зад сестра си. Тогава видях бележника в ръката на жената.
— Може ли да вляза? Просто искам да си поговорим малко за Уил Трейнър. Вие работите за Уил Трейнър, нали?
— Без коментар — намесих се аз. И преди жената да успее да каже още нещо, хлопнах вратата под носа й.
Сестра ми остана смаяна в коридора. Трепна, когато звънецът проехтя отново.
— Не отваряй! — изсъсках.
— Но как са…?
Започнах да я бутам нагоре по стълбите. Господи, едва вървеше. Сякаш още не се беше разсънила.
— Дядо, не отваряй вратата — извиках аз. — На кого си казала? Някой трябва да им се е обадил. Кой знае? — попитах, когато стигнахме площадката.
— Госпожице Кларк! — Гласът на жената долетя през отвора за пощата. — Моля ви, отделете ми само десет минути… разбираме, че това е деликатен въпрос. Бихме искали да изложите вашата гледна точка в тази история.
— Това означава ли, че е мъртъв?
Очите на Лу бяха пълни със сълзи.
— Не, просто означава, че някой задник се е опитал да изкара пари. — Замислих се за миг.
— Кой е, момичета? — чухме гласа на мама отдолу.
— Никой, мамо. Само не отваряй вратата.
Надзърнах през парапета. Мама държеше кухненска кърпа в ръце и се взираше в неясната фигура, виждаща се през стъклените панели на входната врата.
— Да не отварям вратата?
Улових сестра си за лакътя.
— Лу… не си казала нищо на Патрик, нали?
Нямаше нужда да ми отговаря. Смаяното й изражение казваше всичко.
— Добре. Не изпадай в паника. Само не отваряй вратата. Не вдигай телефона. Не им казвай нищо, ясно?
На мама никак не й беше забавно. Особено когато и телефонът започна да звъни. След петото позвъняване прехвърлихме всички обаждания към телефонния секретар, но пак трябваше да ги слушаме, гласовете им изпълваха малкото ни коридорче. Бяха около четири-пет, все едни и същи. Всички предлагаха на Лу да изложи своята гледна точка за „историята“, както я наричаха. Сякаш Уил Трейнър сега беше някаква стока, за която всички се биеха. Телефонът звънеше, на входната врата се звънеше. Седяхме със спуснати пердета и чувахме как журналистите бъбрят помежду си и разговарят по мобилните си телефони точно пред нашата порта.
Сякаш бяхме под обсада. Мама кършеше ръце и се провикваше през отвора за пощата да се разкарат от градината, щом някой от тях се осмелеше да влезе вътре. Томас надничаше от прозореца на банята и искаше да знае защо има хора в двора ни. Четирима от съседите ни позвъниха, искаха да им кажем какво става. Татко паркира на съседната улица и се прибра у дома през задната градина. Започнахме да мислим за замъци и вряло олио.
После, след кратък размисъл, позвъних на Патрик и го попитах колко е взел за ценните си сведения. Едва забележимото забавяне, преди да отрече, ми каза всичко, което исках да знам.
— Чуй ме, боклук такъв — изсъсках аз. — Така ще ти сритам маратонските пищяли, че 157-ото място ще ти се види страхотен резултат!
Лу просто седеше в кухнята и плачеше. Не истински плач, само безмълвни сълзи, които се стичаха по лицето й и които тя бършеше с длан. Не знаех какво да й кажа.
Което беше добре. Достатъчно имах да казвам на всички останали.
Всички репортери, освен един, се ометоха до седем и половина. Не знаех дали се бяха отказали, или им бе писнало Томас да изхвърля през отвора за пощата парчета лего всеки път, щом пъхнеха бележка. Казах на Луиза да изкъпе Томас вместо мен, защото така щях да прослушам всички съобщения на телефонния секретар и да изтрия тези от журналистите, без тя да ги чува. Двайсет и шест. Двайсет и шестима нахалници. И всички звучаха толкова мило, толкова съчувствено. Някои дори й предлагаха пари.
Натиснах за всички командата „изтрий“. Дори за онези, които предлагаха пари, макар че, признавам си, мъничко бях изкушена да разбера колко дават. През цялото време чувах как Лу говори на Томас в банята, както и неговото хленчене и цамбуркане, докато бомбардираше с батмобила си огромните сапунени мехури. Това е нещото, което не знаеш за децата, докато не се сдобиеш с такива: задължителната баня, легото и рибните пръчици не ти позволяват да мислиш дълго за неприятни неща. Накрая стигнах до последното съобщение.