„Луиза? Камила Трейнър е. Би ли се обадила? Колкото може по-скоро?“
Взрях се изненадано в телефонния секретар. Върнах съобщението и го прослушах отново. После изтичах горе и толкова бързо измъкнах Томас от банята, че изобщо не разбра какво става. Остана да стърчи с плътно увита около телцето хавлия, като здраво стегнат вързоп, а Лу, препъваща се и объркана, вече беше стигнала до средата на стълбите, следвана по петите от мен.
— Ами ако тя ме мрази?
— Не звучеше така.
— Ами ако от пресата са обсадили и тях? Ако си мислят, че аз съм виновна? — Очите й бяха широко отворени и ужасени. — Ако звъни да ми каже, че той вече го е направил?
— О, за бога, Лу! Поне веднъж в живота си се вземи в ръце! Няма да разбереш, докато не се обадиш. Обади й се. Просто го направи.
Изтичах обратно в банята да се погрижа за Томас. Навлякох му пижамката и му казах, че дядо ще му даде бисквита, ако веднага отиде в кухнята. После надникнах от вратата на банята, да видя дали сестра ми е на телефона в коридора.
Тя се беше обърнала с гръб към мен, с едната ръка приглаждаше косата на тила си.
— Да — чух я да казва. — Разбирам. — А после: — Добре. — И след пауза: — Да.
Близо минута съзерцаваше краката си, след като остави слушалката.
— Е? — попитах.
Тя ме погледна, сякаш току-що ме е видяла, и поклати глава.
— Няма нищо общо с вестниците — обясни ми, гласът й все още бе скован от шока. — Тя ме помоли — умоляваше ме — да отида в Швейцария. Запазила е място за полета тази вечер.
Двадесет и шеста глава
Предполагам, при други обстоятелства би изглеждало странно, че аз, Луиза Кларк — момиче, което за двайсет години рядко се е отдалечавало на повече от няколко километра от родния си град, — сега летях към трета страна за по-малко от седмица. Аз обаче опаковах куфара си с експедитивността на стюардеса, като отхвърлих почти всичко и взех само най-необходимото. Трина тичаше насам-натам и ми носеше разни неща, от които според нея можех да се нуждая, после двете слязохме по стълбите. Мама и татко вече бяха в коридора, застанали заплашително един до друг, както правеха, когато нощем закъснявахме и опитвахме да се промъкнем незабелязано.
— Какво става? — Мама не отделяше поглед от куфара ми.
Трина беше спряла пред мен.
— Лу заминава за Швейцария — обясни тя. — И трябва да тръгне веднага. Днес е останал само един полет.
Тъкмо се канехме да продължим, когато мама пристъпи напред.
— Не. — Устата й бе стисната в решителна линия, ръцете й бяха скръстени непохватно пред гърдите. — Наистина. Не позволявам да се замесваш. Ако е това, което си мисля, не те пускам.
— Но… — възрази Трина и погледна назад към мен.
— Не! — повтори мама и в гласа й прозвуча необичайна, стоманена нотка. — Никакво „но“. Мислех си за това, за всичко, което ни разказа. То е грешно. Неморално. И ако те видят да помагаш на някакъв човек да се самоубие, после може да имаш много проблеми.
— Майка ти е права — подкрепи я татко.
— Виждали сме го по новините. Това може да се отрази на целия ти живот, Лу. Това интервю за университета, всичко. Сдобиеш ли се с криминално досие, никога няма да получиш диплома от университета или добра работа, или…
— Но той е помолил тя да отиде. Не може просто да го остави — прекъсна я Трина.
— Напротив. Може. Дала е шест месеца от живота си на това семейство. И като гледам какво става сега, само си е загубила времето. Ами ние? Да ни тропат на вратата и всички съседи да мислят, че сме злоупотребили със социални помощи или нещо от този род. Не, Лу най-сетне получи шанс да постигне нещо в живота си, а те искат от нея да отиде на онова ужасно място в Швейцария и да се забърка бог знае в какво. Е, аз казвам „не“. Не, Луиза.
— Но сестра ми трябва да отиде — настоя Трина.
— Не, не трябва! Тя направи достатъчно. Самата тя каза снощи, че е опитала всичко. — Мама поклати глава. — Каквато и каша да са решили да забъркат Трейнърови, като сторят това… това… каквото смятат да сторят на собствения си син, не искам Луиза да се забърква. Не искам да съсипе целия си живот!
— Мисля, че сама мога да реша — казах аз.
— Съмнявам се, че можеш. Той е твой приятел, Луиза! Той е млад човек и целият му живот е пред него. Не можеш да бъдеш част от това. Аз… шокирана съм, че изобщо си го мислиш. — В гласа на мама имаше нова, твърда нотка. — Не съм те възпитавала да помагаш на някого да сложи край на живота си! Ти би ли направила същото с дядо си? Мислиш ли, че и ние трябва да го натирим в „Дигнитас“?