Стоях и слушах. Междувременно той бръкна в джоба си и ми подаде един ключ.
— Този е резервният — обясни. — Не бива да го давате на никого. Дори на Уил. Пазете го като очите си.
— Има много за помнене — преглътнах аз.
— Всичко е записано. Днес трябва да запомните само антиспазматичните лекарства. Ето тези. Мобилният ми телефон също е записан, ако се наложи да ми се обадите. Когато не съм тук, ходя на лекции и по принцип предпочитам да не ми звънят често, но докато свикнете, може да ми се обаждате по всяко време.
Взрях се в папката пред мен. Чувствах се тъй, сякаш щях да се явявам на изпит неподготвена.
— Ами ако той поиска да… иде до тоалетната? — Сетих се за подемното устройство. — Не съм сигурна, че ще мога да го… повдигна. — Опитах да скрия паниката си.
Нейтън поклати глава.
— Няма да ви се наложи. Той е с катетър. Сменям го, когато дойда на обед. Вие не сте тук за това.
— А за какво тогава?
Нейтън се взира известно време в пода, преди да ме погледне.
— Опитайте се да го разведрите. Той е… малко нестабилен. Разбираемо е — предвид обстоятелствата. Но за целта не бива да му се връзвате, трябва да сте малко непукист, както се казва. Изпълнението му тази сутрин беше неговият начин да ви изкара от равновесие.
— Затова ли плащат толкова добре?
— О, да. Няма безплатен обяд, нали? — Нейтън ме потупа по рамото. Усетих как тялото ми потрепери в отговор. — Не се бойте, не е толкова страшно. Уил Трейнър не е лигльо. — Поколеба се. — Аз го харесвам.
Каза го така, сякаш подозираше, че е единственият човек, който го харесва.
Последвах го в дневната. Количката на Уил Трейнър бе преместена до прозореца, той беше с гръб към нас и гледаше навън, заслушан в радиото.
— Аз ще тръгвам, Уил. Искаш ли нещо преди това?
— Не. Благодаря ти, Нейтън.
— Тогава те оставям в нежните ръце на госпожица Кларк. Ще се видим на обед, приятелю.
Гледах как любезният болногледач си облича якето и в мен се надигна паника.
— И да си изкарате хубаво. — Нейтън ми намигна и в следващия миг вече го нямаше.
Стоях насред стаята, с ръце в джобовете, и не знаех какво да правя. Уил Трейнър продължаваше да гледа през прозореца, сякаш мен ме нямаше.
— Искате ли да ви направя чаша чай? — попитах накрая, когато тишината стана непоносима.
— А, да. Момичето, което си изкарва хляба с приготвяне на чай. Чудех се кога ще поискате да ми демонстрирате уменията си. Не, благодаря.
— Тогава кафе?
— Сега не ми се пие нищо топло, госпожице Кларк.
— Може да ме наричате Лу.
— И какво ще промени това?
Примигнах и неволно отворих уста. Затворих я. Татко винаги казваше, че така изглеждам по-глупава, отколкото съм всъщност.
— Ами… да ви донеса нещо друго тогава?
Той се обърна и ме изгледа. Лицето му беше обрасло в няколкодневна четина, очите му бяха безизразни. Извърна се.
— Ами… аз ще… — Огледах се из стаята. — Ще видя дали има нещо за пране.
Излязох от дневната, сърцето ми биеше до пръсване. На безопасно място в кухнята извадих мобилния си телефон и изпратих съобщение до сестра си.
Ужасно е. Той ме мрази.
Отговорът дойде след секунди.
Там си едва от час, страхливке! Знаеш, че М&Т се нуждаят от пари. Вземи се в ръце и помисли колко ще получаваш на час.
Затворих рязко капачето на мобилния телефон и издух ядно бузи. Прегледах коша за пране в банята, успях да събера мизерно количество и няколко минути разучавах упътването на машината. Не исках да я включа на погрешна програма или да направя нещо друго, заради което Уил или госпожа Трейнър да ме погледнат отново така, сякаш съм пълна глупачка. Включих пералнята и застанах до нея, докато се опитвах да измисля какво още бих могла да свърша. Извадих прахосмукачката от шкафа в коридора, минах го целия, после и двете спални, като през цялото време си мислех, че ако родителите ми можеха да ме видят, със сигурност щяха да поискат да ме снимат за спомен.
Поколебах се пред спалнята на Уил Трейнър, но реших да мина с прахосмукачката и нея. На едната стена имаше вградени лавици, върху които бяха наредени двайсетина фотографии в рамки.