— Трина?
— Да?
Преглътнах.
— Не трябва да изпусна този полет.
Сестра ми не е от хората, които се предават лесно. Подреждахме се в колона, заобикаляхме, ускорявахме във вътрешната лента, нарушавахме ограничението за скоростта, слушахме какво казват по радиото за трафика и най-сетне пристигнахме на летището. Тя спря рязко и аз бях изхвръкнала от колата, когато чух:
— Ей! Лу!
— Съжалявам. — Върнах се тичешком няколко крачки назад.
Сестра ми ме прегърна много силно.
— Постъпваш правилно — увери ме тя. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче. — А сега се разкарай. Ако изпуснеш самолета след шестте наказателни точки в талона ми, няма да ти проговоря.
Не погледнах назад. Тичах по целия път до гишето на Швейцарските авиолинии и трябваше да произнеса името си три пъти, докато прозвучи достатъчно ясно, за да си получа билета.
Пристигнах в Цюрих малко преди полунощ. Госпожа Трейнър ми беше запазила стая в хотел на летището, както бе обещала, и обясни, че ще ми изпрати кола в девет на другата сутрин. Мислех си, че няма да мога да спя, но заспах — странна, тежка и разпокъсана дрямка часове наред — и се събудих в седем сутринта, без да знам къде съм.
Огледах непознатата стая с тежки тъмночервени завеси, чието предназначение бе да спират светлината, големия телевизор с плосък екран, пътната си чанта, която дори не си бях направила труда да отворя. Проверих часовника, показваше малко след седем швейцарско време. И докато осъзнавах къде съм, усетих как стомахът ми се свива от страх.
Станах с мъка от леглото — тъкмо навреме, за да повърна в малката баня. Свлякох се на теракотения под с полепнала по челото коса и буза, притисната към хладния порцелан. Чувах гласа на майка си, нейните протести, и усетих как ме залива ужасен страх. Нямаше да мога да го направя. Не исках пак да се проваля. Не исках да гледам как Уил умира. Простенах силно и се надигнах, за да повърна отново.
Не можех да ям. Успях да преглътна чаша черно кафе, взех си душ и се облякох. Стана осем часът. Взрях се в бледозелената рокля, която бях метнала на стола предната вечер, и се почудих дали е подходяща за там, където отивах. Щеше ли някой да носи черно? Не трябваше ли да нося нещо по-весело и живо — като червената рокля, която знаех, че Уил харесва? Защо й трябваше на госпожа Трейнър да ме вика тук? Проверих мобилния си телефон, чудейки се дали мога да се обадя на Катрина. Сега там щеше да е седем и половина сутринта. Но тя сигурно обличаше Томас, а мисълта да говоря с мама ме плашеше. Сложих си грим, седнах край прозореца и минутите започнаха бавно да отминават.
Сигурно никога в живота си не съм се чувствала по-самотна.
Не можех да остана повече в малката стая. Намятах нещата в пътната чанта и излязох. Щях да си купя вестник и да чакам във фоайето. Едва ли щеше да е по-зле, отколкото да седя в тишината на стаята или да слушам новините по сателитния канал, обгърната от задушаващата тъмнина на завесите. Минавах край рецепцията, когато видях компютърния терминал, дискретно поставен в един ъгъл. Пишеше: За ползване от гостите. Моля, попитайте на рецепцията.
— Може ли да го ползвам? — обърнах се към рецепционистката.
Тя кимна и аз си купих жетон за един час. Знаех съвсем точно с кого искам да говоря. Усещах инстинктивно, че той е от малцината, с които можех да се свържа по това време. Влязох в чатрума и написах на мястото за съобщения:
„Ричи? Там ли си?“
„Добро утро, Пчеличке. Днес си подранила?“
Поколебах се само за миг и написах:
„Днес ще е най-странният ден в живота ми. В Швейцария съм.“
Той знаеше какво означава това. Всички знаеха какво означава. Клиниката беше тема на множество разгорещени спорове. Написах:
„Страх ме е.“
„Защо си там тогава?“
„Защото не мога да не съм тук. Той ме помоли. В един хотел съм. Чакам. Ще отида да го видя.“
Поколебах се, после написах:
„Нямам представа как ще завърши този ден.“
„О, Пчеличке!“