— И тъй…
— Нали няма да…
— Няма да се опитвам да променя решението ти.
— Щом си тук, значи приемаш, че имам право на избор. Това е първото нещо, което мога да контролирам след злополуката.
— Знам.
Това беше. Той го знаеше и аз го знаех. Не можех да направя нищо повече.
Знаете ли колко е трудно да не казваш нищо? Когато всяка твоя клетка копнее да стори обратното? Бях се упражнявала да не казвам нищо по целия път от летището, но това все още ме убиваше. Кимнах. Когато най-сетне заговорих, гласът ми беше глух, съкрушен. От мен излезе единственото безопасно нещо, което можех да изрека:
— Липсваше ми.
И тогава той сякаш се отпусна.
— Ела тук. — Аз се поколебах. — Моля те. Хайде. Тук, на леглото. До мен.
Тогава осъзнах, че в изражението му се чете истинско облекчение. Че се радва да ме види по начин, който не е в състояние да изрази. И си казах, че това трябва да ми е достатъчно.
Легнах до него и го прегърнах. Отпуснах глава на гърдите му и оставих тялото ми да поглъща лекото им издигане и спускане. Усетих едва доловимия натиск на пръстите му върху гърба си, топлия му дъх в косата си. Притворих очи и вдишах аромата му — все същото ухание на кедър, въпреки голата свежест на стаята и малко дразнещия полъх на дезинфектант отдолу. Помъчих се да не мисля за нищо. Опитах се единствено да бъда, опитах се да погълна чрез осмоза мъжа, когото обичах, опитах се да запечатам онова, което щеше да ми остане от него, в себе си. Не говорех. А после чух гласа му. Бях толкова близо до него, че звукът сякаш затрептя нежно през мен.
— Ей, Кларк — прошепна той. — Кажи ми нещо хубаво.
Загледах се през прозореца към светлосиньото швейцарско небе и му разказах историята за двама души. Двама души, които не бивало да се срещнат и които не се харесвали особено в началото, но после открили, че са единствените в света, които биха могли да се разбират един другиго. Разказах му за приключенията, които преживели, за местата, на които били. Разказах му за нещата, които сама бях видяла, без да съм се надявала, че ще ги видя някога. Разказах му за електриковосини небеса и пъстроцветни морета, за вечери, изпълнени със смях и непринудени шеги. Обрисувах му свят, далеч от този промишлен район в Швейцария, където той още беше по някакъв начин човекът, който иска да бъде. Описах света, който той бе създал за мен, изпълнен с чудеса и възможности. Признах му, че дори не подозира каква огромна рана е излекувал и че само за това част от мен винаги ще му е задължена. И докато говорех, знаех, че изричам най-важните думи, които щях да кажа някога, и че е важно да подбера най-правилните думи — да не са опит да променя решението му, а да изразяват уважението ми към онова, на което ме бе научил.
Разказах му нещо прекрасно.
Времето забави ход и спря. Бяхме само двамата, аз мълвях в празната, огряна от слънце стая. Уил едва проговаряше. Не ми възразяваше, не правеше хапливи коментари, не се подиграваше. От време на време кимаше, притиснал глава към моята, и прошепваше нещо или издаваше лек звук, който би могъл да е удовлетворение от хубав спомен.
— Това бяха — признах аз — най-хубавите шест месеца в целия ми живот.
Последва дълго мълчание.
— Колкото и да е странно, Кларк, и в моя.
И тогава, просто изведнъж, сърцето ми не издържа. Лицето ми се сгърчи, самообладанието ми се изпари. Прегърнах го силно, без да мисля за това, че ще почувства как тялото ми се разтърсва от ридания, защото мъката ме погълна. Заля ме и разкъса сърцето ми, стомаха ми, главата ми, повлече ме със себе си. Не можех да я понеса. Наистина не можех.
— Недей, Кларк — промълви той. Усетих устните му в косата си. — О, моля те! Недей. Погледни ме.
Стиснах здраво клепачи и поклатих глава.
— Погледни ме. Моля те!
Не го направих.
— Сърдита си ми. Моля те! Не искам да те наранявам или да те карам да…
— Не… — Отново поклатих глава. — Не е това. Не мога… — Бузата ми беше притисната към гърдите му. — Не искам последното нещо, което ще видиш, да е нещастното ми, зачервено от плач лице.
— Ти все още не разбираш, нали, Кларк? — Чувах усмивката в гласа му. — Това не е твоят избор.
Отне ми известно време да се успокоя. Издухах си носа, въздъхнах дълбоко. Най-сетне се повдигнах на лакът и го погледнах. Очите му, толкова дълго напрегнати и нещастни, изглеждаха странно ясни и спокойни.