— Виж — продължи сестра ми, — само за шест месеца е. Опитай се да издържиш, да имаш нещо в сивито, после ще си намериш по-добра работа. Погледни го от положителната страна — все пак не е като нощните смени във фабриката за пилета.
— Те са направо цвете в сравнение с…
— Трябва да затварям, Лу. До скоро.
— Какво ще кажете да идем някъде следобед? Мога да ви откарам с колата, ако искате.
Нейтън си беше тръгнал преди половин час. Аз се бях мотала максимално с миенето на чашите отчая и си помислих, че ако прекарам още един час в тази потискащо тиха къща, главата ми направо ще експлодира.
Той извърна глава към мен.
— Имате ли нещо предвид?
— Не знам. Може би разходка извън града. — Понякога се опитвах да бъда като Трина. Тя е от хората, които изглеждат съвършено спокойни и компетентни и никой не смее да се държи грубо с тях. Според мен гласът ми звучеше професионално и бодро.
— Извън града — повтори той, сякаш обмисляше предложението. — И какво ще гледаме? Дървета? Небе?
— Не знам. Какво правите обикновено?
— Не правя нищо, госпожице Кларк. Вече не мога да правя нищо. Просто съществувам, това е.
— Ами… — заекнах аз, — разбрах, че имате кола, която е приспособена за инвалидна количка.
— И се боите, че може да ръждяса, ако не се използва всеки ден?
— Не, но…
— Да не намеквате, че трябва да излизам?
— Просто си помислих…
— Помислихте си, че една разходка с колата ще ми се отрази добре? Глътка свеж въздух?
— Просто се опитвам да…
— Госпожице Кларк, животът ми няма да се промени от една разходка из стортфолдските пътища. — Той ми обърна гръб.
Главата му беше хлътнала в раменете и се почудих дали се чувства добре. Но не посмях да го попитам. Седяхме и мълчахме.
— Искате ли да ви донеса компютъра?
— Защо, да не сте намерили група от инвалиди оптимисти, към която да се присъединя? Клуб на инвалидните колички?
Поех си дълбоко дъх и се постарах гласът ми да прозвучи уверено.
— Вижте… понеже ще сме заедно по цял ден, може би е добре да се опознаем и…
Нещо в изражението му ме разколеба. Гледаше право напред към стената, челюстта му нервно потрепваше.
— Просто… понеже ще сме заедно по цял ден — продължих плахо аз. — Добре е да ми кажете какво искате да правите, какво обичате, за да мога да… да правя нещата така, както ги харесвате.
Този път тишината беше болезнена. Усещах как бавно поглъща гласа ми и не знаех къде да си дяна ръцете. Трина и нейната самоувереност се бяха изпарили.
Най-сетне количката забръмча и той се обърна с лице към мен.
— Ето какво знам за вас, госпожице Кларк. Майка ми казва, че сте приказлива. — Изрече го така, сякаш беше нещо срамно. — Искате ли да сключим сделка? И условието в нея да е да забравите за своята приказливост, когато сте с мен?
Преглътнах и усетих как лицето ми пламва.
— Чудесно — отвърнах, когато успях отново да отворя уста. — Аз ще съм в кухнята. Ако имате нужда от нещо, просто ме извикайте.
— Не можеш да се откажеш толкова скоро.
Лежах в леглото си с опрени на стената крака, както обичах да правя като тийнейджърка. Бях се качила горе след вечеря, нещо необичайно за мен. След раждането на Томас Трина се бе преместила с него в по-голямата стая, а аз спях в стаята за гости, която е толкова малка, че след половин час вече те обзема клаустрофобия.
Но не исках да седя долу с мама и дядо, защото мама не спираше да ме гледа с безпокойство и да казва неща от рода на: „Ще стане по-добре, миличка, ще видиш“ и „Всяка работа е трудна в началото“, сякаш работата й през последните двайсет години не бе достатъчно скапана. Това ме караше да се чувствам виновна. А дори не бях сторила нищо.
— Не съм казала, че се отказвам.
Трина беше нахлула в стаята, без да чука, както правеше всеки ден, докато аз трябваше да чукам тихичко на нейната, да не би случайно да събудя Томас.
— Ами ако бях гола? Можеше поне да извикаш.
— И какво като си гола — чудо голямо. Мама мисли, че ще напуснеш.
Свалих крака от стената и седнах в леглото.
— Ужасно е, Трин. По-зле е, отколкото мислех. Той е много нещастен.
— Не може да се движи. Разбира се, че ще е нещастен.
— Да, но е язвителен и се държи гадно. Всеки път, щом кажа или предложа нещо, ме гледа така, сякаш съм пълна идиотка, или измърморва нещо, което ме кара да се чувствам като двегодишна.