— Може пък наистина да си казала някоя глупост. Нужно ви е време, за да свикнете един с друг.
— Не съм се държала глупаво. Много внимавах. Не съм казала почти нищо друго, освен „Искате ли да излезем на разходка с колата?“ и „Искате ли да ви приготвя чаша чай?“.
— Е, може би в началото е такъв с всички — докато разбере дали ще останеш. Бас държа, че са имали купища помощнички.
— Дори не иска да съм в една стая с него. Няма да издържа, Катрина. Наистина. Щеше да ме разбереш, ако можеше да постоиш малко при него.
Трина ме гледа безмълвно няколко секунди. Изправи се и надникна през вратата, сякаш проверяваше дали няма някой на площадката.
— Мисля да се върна в университета — каза накрая.
Минаха няколко секунди, преди да асимилирам тази промяна в тактиката.
— Божичко! — възкликнах. — Но…
— Ще взема заем, за да си платя таксата. Освен това ще получавам помощи за Томас, а и университетът ми предлага намаление, понеже… — Сви рамене, леко притеснена. — … според тях се справям отлично. Някой е отпаднал от курса по бизнес администрация и следващия семестър мога да се върна.
— Ами Томас?
— В университетското градче има детска градина. През седмицата ще живеем в общежитието, а уикендите ще се прибираме тук.
— О!
Усещах я как ме наблюдава. Не знаех какво да правя с лицето си.
— Наистина ме сърби да използвам пак мозъка си. Ще се побъркам с тия цветя. Искам да уча. Да се усъвършенствам. И ми писна ръцете ми да са вечно ледени от водата.
Двете се загледахме в ръцете й, които бяха бледи на връхчетата въпреки тропическата жега вкъщи.
— Но…
— Да. Няма да работя, Лу. Няма да мога да давам нищо на мама. Възможно е даже… възможно е да опра до тяхната помощ. — Този път изглеждаше доста смутена. Изражението й, когато вдигна очи към мен, беше почти извинително.
Долу мама се смееше на нещо по телевизията. Чувахме я как обяснява на дядо. Тя често му обясняваше сюжетите, макар постоянно да й повтаряхме, че е излишно да го прави. Не знаех какво да кажа. Думите на сестра ми проникваха в съзнанието ми бавно, но неумолимо. Чувствах се, както сигурно се чувстват жертвите на мафията, докато чакат бетонът да се втвърди около глезените им.
— Трябва да го направя, Лу. Искам повече за Томас, повече и за двама ни. Единственият начин да постигна нещо е, като завърша следването си. Нямам си някого като Патрик. Не съм сигурна дали изобщо ще имам някого като Патрик: откакто родих Томас, никой не е проявявал и капчица интерес. Трябва да направя най-доброто, на което съм способна.
Когато не отвърнах, тя додаде:
— За мен и Томас.
Кимнах.
— Моля те, Лу!
Никога не бях виждала сестра ми да гледа така. Почувствах се неловко. Вдигнах глава и опитах да се усмихна. Гласът ми, когато най-сетне излезе от гърлото, сякаш не беше моят.
— Е, сигурно си права. Въпросът е веднъж да свикна с него. Няма начин да не е трудно през първите няколко дни, нали?
Четвърта глава
Изминаха две седмици, в които придобих известна рутина. Всяка сутрин пристигах в Гранта Хаус в осем, провиквах се, че съм дошла, а после, щом Нейтън свършеше с обличането на Уил, изслушвах внимателно каквото имаше да ми казва за лекарствата му и по-важното — за настроението му.
След като Нейтън си тръгнеше, програмирах радиото или телевизора за Уил, разпределях хапчетата му, понякога ги трошах с малкото мраморно чукало в хаванчето. Обикновено десетина минути по-късно той ми даваше да разбера, че е уморен от присъствието ми. Тогава се залавях с дребните домашни задачи в пристройката: перях кърпите за ръце, които не бяха мръсни, или използвах напосоки различните накрайници на прахосмукачката, за да обирам труднодостъпни части от пода или первазите на прозорците, като почтително надничах през вратата на всеки петнайсет минути, както ме беше инструктирала госпожа Трейнър. Уил обикновено седеше в количката си и гледаше към оголялата и тъжна градина.
По-късно го хранех, давах му вода или някоя от калоричните напитки, подобни на лепило за тапети, които трябваше да поддържат теглото му. Той можеше да движи ограничено ръцете си, но не и в горната част, затова трябваше да го храня аз. Това беше най-лошото време от деня; някак ми се струваше нередно да храня голям човек в устата и притеснението ми ме правеше тромава и несръчна. Уил толкова мразеше тези моменти, че изобщо не ме поглеждаше.