— И тъй… — рече накрая Уил. — На какво дължа това удоволствие? Не сме се виждали от колко… осем месеца?
— О, знам. Съжалявам. Просто… Бях ужасно заета. Имам нова работа в Челси. Управителка на бутика на Саша Голдщайн. Помниш ли Саша? Налага се да работя и през уикендите. В събота е ужасно натоварено. Почти не ми остава време. — Гласът на Алиша беше станал остър. — Звънях ти няколко пъти. Майка ти каза ли ти?
— Във фирмата е голяма лудница. Ти… ти знаеш как е, Уил. Имаме нов партньор. Един образ от Ню Йорк. Бейнс. Дан Бейнс. Може би го познаваш?
— Не.
— Копелето работи по двайсет и четири часа в денонощието и очаква всички да сме като него. — Съвсем ясно се усещаше облекчението му от това, че бе намерил удобна тема за разговор. — Знаеш как се отнасят янките към работата — никакви дълги обеди, никакви мръсни вицове. Казвам ти, Уил, неузнаваемо е. Фирмата вече не е същата.
— Нима?
— Господи, да! Тия глупости за престижа. Понякога не смея да стана от стола.
Последните думи сякаш изсмукаха всичкия въздух в стаята. Някой се изкашля.
Изправих се и избърсах ръце в джинсите.
— Аз ще… Ще отида да донеса малко дърва — промърморих по посока на Уил.
Взех кошницата и побързах да изляза.
Навън беше кучешки студ, но нарочно се забавих, убивайки времето в търсене на подходящи цепеници. Опитвах се да преценя кое е за предпочитане — да загубя някой пръст от измръзване или да се върна обратно в стаята. Студът обаче наистина бе жесток и понеже показалецът, който ми вършеше работа, докато шия разни неща, посиня пръв, трябваше да призная поражението си. Понесох дървата колкото може по-бавно, влязох в пристройката и тръгнах бавно по коридора. Когато приближих дневната, чух женския глас, който си пробиваше път през открехнатата врата.
— Всъщност, Уил, има и друга причина да дойдем — казваше Алиша. — Ние… имаме да ти съобщим нещо.
Поколебах се на вратата, стиснала кошницата с цепеници в ръце.
— Мислех си… ние си мислехме, че е редно да те уведомим… Ами, новината е, че… с Рупърт ще се женим.
Останах неподвижна, чудейки се дали да се обърна кръгом и да изчезна.
Жената продължи неохотно:
— Знам, че сигурно си изненадан. Всъщност и за мен бе изненада. Ние… всичко започна доста време след като…
Ръцете ме заболяха. Гледах кошницата и продължавах да се двоумя.
— Знаеш, че аз и ти…
Поредната напрегната пауза.
— Моля те, Уил, кажи нещо.
— Поздравления — промълви той накрая.
— Знам какво си мислиш. Не сме искали да се случи. Наистина. Дълго време бяхме само приятели. Приятели, които се тревожат за теб. Просто Рупърт ми помогна страхотно след злополуката и…
— Браво на него.
— Не се дръж така, моля те. Ужасно е. Толкова се боях да ти кажа. И двамата се бояхме.
— Очевидно — изрече равно Уил.
Чу се гласът на Рупърт:
— Виж, решихме да ти го съобщим, защото държим на теб. Не искахме да го чуеш от някого другиго. Знаеш, че животът продължава. Знаеш го, нали? Все пак изминаха две години.
Настъпи мълчание. Осъзнах, че не искам да слушам повече, и се отдалечих предпазливо от вратата, задъхвайки се от тежестта на цепениците. Но гласът на Рупърт прозвуча отново, още по-силен, и бе невъзможно да не го чуя.
— Хайде, човече! Знам, че сигурно ти е ужасно трудно… в това положение. Но ако изобщо обичаш Лиса, остави я да си уреди живота.
— Кажи нещо, Уил. Моля те!
Представих си лицето му. Виждах изражението му, което успяваше едновременно да е неразгадаемо и да излъчва едва забележимо презрение.
— Поздравления — произнесе той накрая. — Сигурен съм, че двамата ще сте много щастливи заедно.
Алиша понечи да възрази — нещо неясно, — но беше прекъсната от Рупърт:
— Хайде, Лиса. Време е да си вървим. Уил, не сме очаквали благословията ти. Направихме го заради теб. Лиса мислеше… и двамата решихме… че трябва да знаеш. Съжалявам, приятелю. Аз… много се надявам да има подобрение в състоянието ти и се надявам, че ще продължим да поддържаме връзка, когато нещата… нали знаеш… щом нещата се поуталожат.
Чух стъпки в коридора и се наведох над кошницата с цепениците, сякаш току-що бях влязла в пристройката. Стъпките приближиха и пред мен изникна Алиша. Очите й бяха зачервени, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.
— Може ли да използвам банята? — попита задавено, с дрезгав глас.