Вдигнах ръка и посочих безмълвно къде се намира.
Тя ме изгледа и аз осъзнах, че сигурно на лицето ми се бе изписало какво изпитвам. Никога не ме е бивало особено да прикривам чувствата си.
— Знам какво си мислите — каза тя след кратка пауза. — Но аз наистина опитах. Наистина. Месеци наред. Той постоянно ме отблъскваше. — Брадичката й беше вирната и имаше гротескно гневен вид. — Всъщност Уил не ме иска тук. Ясно ми даде да разбера.
Сякаш очакваше да кажа нещо.
— Не е моя работа — промълвих накрая.
Двете стояхме и се гледахме.
— Знаете ли, не можете да помогнете на човек, ако той не го желае — опита се да обясни тя.
И после си тръгна.
Изчаках няколко минути, като се ослушвах за шума от колата надолу по алеята, и влязох в кухнята. Включих електрическия чайник, макар да не ми се пиеше чай. Запрелиствах едно списание, което вече бях прочела. Накрая се върнах в коридора, вдигнах с пъшкане тежката кошница с цепениците и я понесох към дневната. Преди да вляза, се блъснах лекичко във вратата, та Уил да разбере, че идвам.
— Чудех се дали не искате да… — подех.
Ала вътре нямаше никой.
Стаята беше празна.
И тогава чух трясъка. Изтичах в коридора и чух друг, последван от шума на счупено стъкло. Идваше от спалнята на Уил. Моля те, господи, не позволявай да се нарани! Изпаднах в паника — предупреждението на госпожа Трейнър ехтеше в главата ми. Оставила го бях сам повече от петнайсет минути.
Хукнах по коридора, спрях рязко на вратата и стиснах рамката й с две ръце. Уил беше насред стаята, изправен в количката си, със закрепен на облегалките бастун, който стърчеше като копие на около четирийсет сантиметра от лявата му страна. Върху дългите лавици не беше останала нито една снимка; скъпите рамки лежаха натрошени по целия под, килимът бе осеян с блестящи парченца стъкло. Коленете на Уил бяха поръсени с късчета стъкло и трески от дървените рамки. Огледах опустошението и сърцето ми бавно възвърна нормалния си ритъм, щом видях, че той е невредим. Уил дишаше тежко, сякаш това, което бе свършил, му бе струвало значително усилие.
Количката му зави и захрущя върху счупените стъкла. Очите му срещнаха моите. Бяха безкрайно уморени. Предизвикваха ме да започна да го успокоявам.
Погледнах в скута му, а после към пода край него. Успях да различа снимката с Алиша, лицето й бе скрито от изкривената сребърна рамка.
Преглътнах, докато я гледах, и бавно вдигнах очи към Уил. Това бяха най-дългите секунди в живота ми.
— Тия гуми пукат ли се? — попитах накрая и кимнах към количката. — Защото нямам представа къде да закрепя крика.
Очите му се разшириха. За един кратък миг си помислих, че съм се издънила. Но върху лицето му пробяга едва забележима усмивка.
— По-добре не се движете — помолих. — Ще донеса прахосмукачката.
Чух как бастунът падна на земята. Докато излизах от стаята, ми се стори, че чух Уил да се извинява.
В четвъртък вечер кръчмата „Главата на краля“ винаги беше пълна, а ъгълът с дългите пейки — още повече. Седях, притисната между Патрик и един мъж, чието име май беше Рутър, от време на време зяпах конските такъми и фотографиите от замъка, осеяли дъбовите греди над главата ми, и се опитвах да изглеждам поне малко заинтригувана от разговора, който се въртеше главно около съотношението на телесните мазнини и поемането на въглехидрати.
Не се съмнявах, че срещите на „Хейлсбъри Триатлон Терърс“ на всеки две седмици бяха истински кошмар за собственика на кръчмата. Бях единствената, която пиеше алкохол, а самотното ми пакетче чипс се мъдреше смачкано и празно върху масата. Всички останали смучеха минерална вода или проверяваха количеството подсладители върху бутилките с диетична кола. Когато все пак си поръчваха нещо, нито едно листенце в салатата не биваше да е полято с пълномаслен дресинг, нито едно парченце пилешко — да е покрито с кожичка.
— Фил се скапа на шейсетте километра. Каза, че взел да чува гласове. Накрая едва си вдигал краката. Наистина имаше вид на зомби.
— Купих си от новите японски маратонки, ония с балансьорите, и свалих петнайсет минути от времето за шестнайсетте километра.
— Недей да използваш платнена торба за велосипеда. Найджъл си е взел и не е във възторг.
Не обичах особено срещите на „Триатлон Терърс“, но при моето нарастващо работно време и тренировъчния график на Патрик това бе една от малкото сигурни възможности да бъдем заедно. Седеше до мен, опрял мускулесто бедро до моето, обут в къси панталони въпреки ужасния студ навън. За членовете на клуба бе въпрос на чест да носят колкото е възможно по-малко дрехи. Мускулести и жилави, мъжете се перчеха с марковите си спортни екипи, които уж притежаваха всевъзможни екстри или бяха леки като паяжина. Наричаха се Скъд и Триг и си показваха травмите или предполагаемото нарастване на мускулна маса. Момичетата не носеха грим и от обветрените им лица личеше, че за тях е фасулска работа да бягат за здраве при минусови температури. Гледаха ме с едва забележимо неодобрение, може би дори с неразбиране — без съмнение преценяваха съотношението на мускулите и мазнините в тялото ми и намираха, че има какво да се желае.