Помислих си за госпожа Трейнър.
— Не знам… Едва ли ще им хареса, ако си взема отпуск толкова скоро.
— Имаш ли нещо против да отида сам? Много ми се иска да направя малко височинни тренировки. Мисля да участвам в големия.
— Големия?
— Триатлон. „Екстрийм Вайкинг“. Сто километра с колело, петдесет километра пеш и едно хубаво дълго плуване в Северния ледовит океан.
За този триатлон се говореше със страхопочитание, а ония, които бяха участвали в него, носеха травмите си като ветерани от някаква далечна и особено жестока война. Патрик едва не си прехапа устните в очакване на отговора. Загледах се в приятеля си, сякаш бе същество от друга планета. За миг си помислих, че ми харесваше повече, когато работеше в телемаркета и не отминаваше бензиностанция, без да се зареди с десертчета „Марс“.
— Смяташ да участваш?
— Защо не? В отлична форма съм.
Помислих си за всички тия допълнителни тренировки, безкрайните разговори за тегло и разстояния, мускулна маса и издръжливост. И без това напоследък трудно можех да получа внимание от Патрик.
— Ти също можеш да участваш — предложи той, макар и двамата да знаехме, че не го вярва.
— Направи го, щом толкова искаш — отвърнах. — Имаш благословията ми.
И си поръчах чийзкейк.
И да съм мислила, че събитията от предния ден ще разтопят леда в Гранта Хаус, явно съм грешала.
Поздравих Уил с широка усмивка и бодро „добро утро“, а той дори не си направи труда да отмести поглед от прозореца.
— Утрото не е добро — промърмори Нейтън, докато си обличаше палтото.
Бе от ония мрачни утрини с ниско надвиснали облаци, в които дъждът замеря ядно прозорците и ти е трудно да си представиш, че слънцето някога ще се покаже. Дори аз се чувствах унила в подобни дни. Не беше кой знае каква изненада, че Уил е по-зле. Заех се със сутрешните си задължения, като през цялото време си повтарях, че това е без значение. Никой не е казал, че трябва да харесваш работодателя си, нали? Повечето хора не ги харесват. Помислих си за шефа на Трина — темерут с няколко развода зад гърба си, парясник, който следеше колко пъти сестра ми отива до тоалетната и правеше хапливи коментари, когато тя се оправдаваше със слабите си бъбреци. Пък и вече бях изкарала две седмици тук. Това означаваше, че ми остават само пет месеца и тринайсет дни.
Снимките бяха в долното чекмедже, където ги бях оставила предния ден, и сега, клекнала на пода, се заех да ги подреждам на килима и да преценявам коя рамка мога да поправя. Биваше ме да поправям разни неща. А и мислех, че това е доста добър начин да убия малко време.
Бях се занимавала с прегледа десетина минути, когато тихичкото бръмчене на моторната количка ме предупреди, че Уил идва.
Стоеше на вратата и ме гледаше. Имаше тъмни сенки под очите. Нейтън ми беше казал, че понякога изобщо не спи. Не ми се мислеше как бих се чувствала на негово място — да лежиш по цяла нощ прикован в легло, от което не можеш да станеш, с мрачни мисли в главата.
— Реших да видя дали няма да мога да поправя някои — обясних и вдигнах една снимка. На нея той скачаше с бънджи. Опитвах се да изглеждам жизнерадостна. Уил се нуждае от някого с ведър дух, някой с позитивно мислене.
— Защо?
Примигнах.
— Ами… някои от тях може да се спасят. Донесох от къщи лепило за дърво. Но ако искате да ги сменим, ще отскоча до града в обедната почивка да купя нови. Или може да идем двамата, ако ви се излиза…
— Кой ти каза да ги поправяш?
Гледаше ме, без да мигне.
Опа, помислих си.
— Аз… просто се опитвах да помогна.
— Искаш да поправиш онова, което счупих вчера.
— Аз…
— Знаеш ли какво, Луиза? Би било хубаво някой да се замисли поне веднъж какво искам аз. Това, че повредих снимките, не беше случайно. Не беше опит да променя радикално вътрешния дизайн. Счупих ги, защото повече не желая да ги виждам.
Изправих се.
— Съжалявам. Мислех, че…
— Мислеше, че знаеш какво правиш. Всички си мислят, че знаят от какво имам нужда. Хайде да върнем обратно скапаните снимки. Така горкият инвалид ще има какво да гледа. Не искам тия скапани снимки да се вторачват в мен всеки път, когато съм прикован в леглото, преди някой да благоволи да ме извади от скапаната стая. Ясно? Мислиш ли, че можеш да го проумееш?
Преглътнах.
— Нямаше да поправя тази с Алиша — не съм толкова глупава… Просто реших, че след известно време може да поискате…