— За бога… — Той извърна глава, гласът му направо режеше. — Спести ми психотерапията. Върви да си четеш скапаните жълти списания или каквото там правиш, когато не приготвяш чай.
Бузите ми пламнаха. Гледах как маневрира в тесния коридор и чух гласа си, преди да успея да се спра:
— Няма нужда да се държиш като задник.
Думите проехтяха в тишината.
Инвалидната количка спря. След дълга пауза той я обърна бавно, за да може да ме гледа, с ръка върху малката ръчка.
— Моля?
Погледнах го право в очите, сърцето ми биеше до пръсване.
— Държа се идиотски с приятелите си. Чудесно. Вероятно си го заслужават. Но аз съм тук всеки ден, ден след ден, и се старая да си върша работата. И ще съм ти благодарна, ако не превръщаш живота ми в кошмар, както правиш с останалите.
Уил се вторачи в мен. След миг мълчание заговори отново:
— Ами ако ти кажа, че не те искам тук?
— Ти не си ми работодател. Нае ме майка ти. Докато тя не каже, че не ме иска повече тук, оставам. И не защото много ме е грижа за теб или харесвам тая глупава работа, или искам да променя живота ти по един или друг начин, а защото парите ми трябват. Разбра ли? Имам нужда от тия пари.
Изражението на Уил Трейнър не се бе променило кой знае колко, но ми се стори, че съзрях изумление — сякаш не беше свикнал някой да му противоречи.
По дяволите! — помислих си, щом осъзнах какво бях направила току-що. — Тоя път се издъних.
Но Уил просто ме гледаше и когато не отместих очи, въздъхна леко, сякаш се канеше да каже нещо неприятно.
— Права си — изрече той и обърна количката. — Само остави снимките в долното чекмедже, ако обичаш. Всичките.
Последва тихо бръмчене и той изчезна.
Пета глава
Чувството, че са те изстреляли с катапулт в един съвсем нов живот — или си се оказал свързан с живота на друг човек толкова плътно, сякаш са притиснали лицето ти към прозорците му, — не може да не те накара да преосмислиш представите си за самия себе си. Или как изглеждаш в очите на околните.
За моите родители само след четири седмици бях станала с няколко степени по-интересна. Сега бях връзката им с един различен свят. Майка ми ме разпитваше всеки ден за Гранта Хаус и навиците на собствениците й — като зоолог, който изследва някое странно ново създание и неговото местообитание. Например: „Госпожа Трейнър използва ли ленени салфетки при всяко хранене?“ или „Всеки ден ли обират с прахосмукачка като нас?“, или „Как си готвят картофите?“.
Сутрин ме изпращаше на работа с точни инструкции да проуча каква тоалетна хартия използват или от какъв памук са чаршафите им. Изпитваше огромно разочарование от факта, че през повечето време не можех да си спомня. Майка ми бе убедена, че богатите живеят като прасета, откакто на шест години й бях разказала за приятелка от заможно семейство, чиято родителка не ни разрешаваше да играем в хола им, „понеже вдигаме прах“.
Когато се прибирах у дома и докладвах, че — да, на кучето определено му разрешават да яде в кухнята, или че — не, Трейнърови не мият прага на входната врата всеки ден като нея, тя свиваше устни, хвърляше поглед към баща ми и кимаше доволно, сякаш току-що бях затвърдила всичките й подозрения относно мърлявите богаташи.
Зависимостта им от моя доход, а може би и това, че не харесвах особено работата си, означаваше, че сега получавах малко повече уважение. Което всъщност не беше кой знае какво: в случая на баща ми означаваше, че престана да ме нарича „дебелана“, а при майка ми — че когато се прибирах у дома, обикновено ме чакаше чаша чай.
За Патрик и сестра ми си бях същата — все така обект на шеги, прегръдки, целувки или цупене. Не се чувствах различна. Все още си изглеждах същата, все още се обличах с екстравагантни вехтории от благотворителните магазини.
Нямах представа какво мислят за мен обитателите на Гранта Хаус. Уил беше неразгадаем. Подозирах, че за Нейтън просто съм последната от дългата върволица домашни асистентки. Държеше се добре с мен, но малко резервирано. Изглежда, се съмняваше, че ще се задържа дълго. Господин Трейнър ми кимаше любезно, когато се разминавахме в коридора, понякога ме питаше как е трафикът и дали вече съм свикнала с работата. Ала едва ли щеше да ме познае, ако ме срещнеше някъде навън.
За госпожа Трейнър обаче — о, господи! — за госпожа Трейнър без съмнение бях най-глупавият и безотговорен човек на света.