Започна се с рамките за снимки. Нищо в къщата не убягваше от вниманието на Камила Трейнър и трябваше да знам, че избухването на сина й ще се определи като сеизмичен трус. Разпита ме подробно колко време съм оставила Уил сам, какво е предизвикало действията му, колко бързо съм оправила бъркотията. Не ме упрекваше открито — беше твърде възпитана дори да повиши глас, — но начинът, по който примигваше леко на отговорите ми, кратките „хм-хм“, докато й обяснявах, ми казваха всичко, което трябваше да знам. Не се изненадах, когато разбрах от Нейтън, че била съдия.
„Може би е добра идея следващия път да не оставяш Уил толкова дълго сам, независимо от ситуацията, хм?“ „Може би следващия път, когато обираш праха, би могла да провериш дали нещата не са твърде близо до ръба, хм?“ (Изглежда, госпожа Трейнър предпочиташе да вярва, че случилото се е било инцидент.) Караше ме да се чувствам като пълен идиот и постепенно започнах да се държа като идиот. Винаги се появяваше в момент, когато тъкмо бях изпуснала нещо на пода или се борех с ключа на печката. Или стоеше в коридора, леко раздразнена, когато се прибирах вътре с дървата за камината, сякаш съм се забавила повече от необходимото.
Странно, но нейното отношение ме засягаше повече от грубостта на Уил. Няколко пъти едва не се подадох на изкушението да я попитам направо какво не е наред: Нали казахте, че ме наемате заради характера, а не заради професионалните ми умения? Е, не съм ли ухилена до ушите всеки божи ден? С бодър дух, точно както искахте? Какъв ви е проблемът тогава?
Ала Камила Трейнър не беше от жените, на които можеш да кажеш подобно нещо. Пък и имах чувството, че в тази къща никой не говори директно.
„Лили, момичето преди теб, имаше добрия навик да използва този тиган за два вида зеленчуци.“ Което означаваше: Много разхвърляш.
„Пие ли ти се чай, Уил?“ всъщност означаваше: Нямам представа какво да ти кажа.
„Имам да прегледам едни документи“ означаваше: Държиш се грубо и ще изляза от стаята.
Всичко се произнасяше с леко обидено изражение, а тънките пръсти се движеха нагоре-надолу по верижката с кръстчето. Беше изключително сдържана, изключително възпитана. Усмихвах се любезно, преструвах се, че не съм забелязала, и си вършех работата, за която ми плащаха.
Или поне се стараех.
— Защо се опитваш да ми пробуташ тия моркови?
Погледнах към чинията. Бях се зазяпала във водещата по телевизията и се чудех как ще изглеждам, ако боядисам косата си в същия цвят като нейната.
— Какво? Не е вярно.
— Напротив. Направи ги на пюре и се опита да ги скриеш в соса. Видях те.
Изчервих се. Прав беше. Седях и го хранех, докато гледахме обедните новини. Ястието беше печено говеждо с картофено пюре. Майка му ми беше заръчала да сложа в чинията три вида зеленчук, макар че той съвсем ясно бе заявил, че днес не му се ядат зеленчуци. Май нямаше ястие, чиито хранителни стойности да не са изчислени до милиграм.
— Защо се опитваш да ми пробуташ тия моркови?
— Не е вярно.
— Значи в това няма моркови?
Втренчих се в миниатюрните оранжеви парченца.
— Ами…
Той чакаше с вдигнати вежди.
— Ъъъ… сигурно съм решила, че е добре да хапнеш малко зеленчуци.
Направила го бях отчасти заради инструкциите на госпожа Трейнър, отчасти по силата на навика. Свикнала бях да храня Томас, чиито зеленчуци трябваше да се смачкат на пюре и да се скрият под планина от картофи или да се смесят със соса за макароните. Всяка частица, която успявахме да вкараме в устата му, беше истинско постижение.
— Нека да се разберем. Въобразяваш си, че шепа моркови ще подобрят качеството ми на живот?
Казано по този начин, наистина изглеждаше глупаво. Но вече се бях научила да не изглеждам изплашена от онова, което Уил изрича или прави.
— Добре, разбрах — произнесох равно. — Няма да се повтори.
И в този момент Уил се засмя. Смехът му изригна спонтанно и напълно неочаквано.
— За бога — поклати глава той.
Аз го зяпнах.
— Какво още си се опитвала да пъхнеш в храната ми? Нареждаш ми да отворя тунела, та господин Влак да достави малко брюкселско зеле на червената гара?
Реших да вляза в тона му.
— Не — отвърнах със сериозно лице. — Работя само с госпожа Вилица. Тя не прилича на влак.
Това ми беше обяснил Томас с категоричен тон няколко месеца по-рано.