После нещо се случи. Престанах да мисля, че ми е трудно едновременно да слушам и да чета, забравих за графика на Уил и дали госпожа Трейнър няма да реши, че съм мърла, и започнах да се вълнувам за горкия човек и семейството му, жертва на безскрупулни съседи. Когато гърбушкото умря, очите ми се напълниха със сълзи и взех да подсмърчам.
— Така… — произнесе Уил и приближи количката до мен. Погледна ме лукаво. — Виждам, че изобщо не ти хареса.
Вдигнах очи и за своя изненада установих, че навън е тъмно.
— Сега ще злорадстваш, нали? — промърморих и посегнах към кутията с кърпички.
— Малко. Просто съм смаян, че човек може да е достигнал зряла възраст… на колко години си?
— Двайсет и шест.
— Двайсет и шест… и никога да не е гледал филм със субтитри. — Наблюдаваше ме как попивам очите си.
Хвърлих поглед към кърпичката и осъзнах, че съм си размазала грима.
— Не знаех, че е задължително — изсумтях аз.
— Ясно. И тъй, какво правиш, Луиза Кларк, когато не гледаш филми?
Смачках кърпичката в юмрука си.
— Искаш да знаеш какво правя, когато не съм тук?
— Ти беше тази, която настояваше да се опознаем. Хайде, разкажи ми за себе си.
Маниерът му беше такъв, че никога не бях сигурна дали не ми се подиграва. Очаквах и сега да е така.
— Защо? — попитах. — Защо поиска да знаеш така изведнъж?
— О, за бога! Едва ли заниманията ти са държавна тайна — отвърна той раздразнено.
— Ами, не знам… — подех. — От време на време ходя в кръчмата. Гледам телевизия. Отивам да гледам приятеля си, когато бяга. Нищо особено.
— Гледаш приятеля си, когато бяга.
— Да.
— Но ти не бягаш.
— Не. Аз… нямам подходяща фигура — отвърнах и хвърлих поглед към гърдите си.
Това го накара да се усмихне.
— И какво още?
— Какво „какво още“?
— Хобита? Пътешествия? Места, на които ти се ходи?
Започваше да звучи като психоложката в училище.
Опитах се да измисля нещо.
— Май нямам хоби. Понякога чета. Харесвам дрехи.
— Удобно — отбеляза той сухо.
— Ти ме попита. Не си падам много по хобитата. — Гласът ми беше станал странно отбранителен. — Не правя кой знае какво, ясно? Работя и се прибирам вкъщи.
— Къде живееш?
— От другата страна на замъка. Ренфру Роуд.
Името не му говореше нищо. Естествено. Нямаше движение между двете страни на замъка.
— Край главния път. Близо до „Макдоналдс“.
Той кимна, но не бях сигурна, че знае за какво говоря.
— Почивки?
— Била съм в Испания с Патрик. Приятеля ми — додадох. — Като дете съм ходила само до Дорсет. И Тенби. Леля ми живее в Тенби.
— А ти какво искаш?
— В какъв смисъл?
— От живота си?
Примигнах.
— Много задълба.
— Питам те най-общо. Не се занимавам с психоанализа. Просто питам какво искаш. Да се омъжиш? Да родиш деца? Мечтаеш ли за кариера? Да видиш свят?
Последва дълга пауза.
Знаех, че отговорът ми ще го разочарова, преди още да бях изрекла думите.
— Не знам. Никога не съм се замисляла особено над това.
В петък отидохме в болницата. Добре че ми съобщиха за прегледа на Уил едва сутринта, защото цяла нощ нямаше да мигна от притеснение как ще го закарам. Да, мога да шофирам. Но го казвам по същия начин, както казвам, че мога да говоря френски. Вярно, явих се на съответния изпит и го издържах. Ала откакто го взех, не бях шофирала повече от веднъж годишно. Мисълта да натоваря Уил и количката му в приспособения миниван, да го откарам до близкия град и да го върна обратно, ме изпълваше с истински ужас.
Седмици наред бях копняла работният ми ден да включва някакво излизане от къщата. Сега бих направила всичко, само и само да си остана в нея. Открих болничния му картон сред папките с документи — дебели папки, разделени на „транспорт“, „застраховка“, „как да живееш с увреждане“, „медицински прегледи“. Взех я и проверих датата. Една мъничка част от мен се надяваше Уил да е сгрешил.
— Майка ти ще дойде ли?
— Не. Тя не идва на прегледите.
Не успях да скрия изненадата си. Бях си мислела, че тя следи всеки аспект от лечението му.
— Преди идваше — обясни Уил. — Сега имаме споразумение.
— Нейтън ще дойде ли?