Седях на колене пред него. От притеснение бях изсипала малко от обеда върху коленете му и сега се опитвах да го почистя, в резултат на което на панталоните му се появи голямо мокро петно. Уил не беше казал нищо, освен да спра да се извинявам, но това не премахна нервността ми.
— Защо?
— Просто питам. — Не исках да разбере колко се страхувам. Бях прекарала по-голямата част от утрото — време, което обикновено посвещавах на чистене — в четене и препрочитане на наръчника за платформата, но продължавах да се боя от мига, в който щях да съм единствено отговорна за издигането на Уил на шейсет сантиметра от земята.
— Хайде, Кларк. Какъв е проблемът?
— Ами… Просто си мислех, че ще ми е по-лесно, ако първия път има някой, който знае как се прави.
— За разлика от мен — отбеляза той.
— Не исках да кажа това.
— Понеже от мен не се очаква да знам нищо за тия неща?
— Можеш ли да задействаш рампата? — попитах направо. — Можеш ли да ми кажеш какво точно да направя?
Той ме изгледа, очите му бяха безизразни. Ако търсеше да се заяде, моята реакция, изглежда, промени решението му.
— Ясно. Да, Нейтън ще дойде. Има нужда от още един чифт ръце. А и ти ще се притесняваш по-малко.
— Не се притеснявам — възразих аз.
— Очевидно. — Той хвърли поглед към скута си, който продължавах да попивам с кърпата. Бях почистила соса от пастата, но панталоните му бяха влажни. — Така ли ще изляза — подмокрен?
— Не съм свършила. — Включих сешоара в мрежата и го насочих към чатала му.
Когато горещият въздух задуха върху панталоните му, той вдигна вежди.
— Е, и аз не съм си представяла, че ще правя точно това в петък следобед.
— Наистина си нервна, а?
Усещах как ме изучава.
— О, я стига, Кларк! Аз съм този, чиито гениталии се пържат на горещия въздух.
Не отговорих. Чувах гласа му през шума на сешоара.
— Хайде, какво толкова може да се случи — да свърша в инвалидна количка?
Може да прозвучи глупаво, но думите му ме разсмяха. Това беше най-добрият начин на Уил да се опита да ме успокои.
Колата отвън изглеждаше съвсем нормално, но когато задната врата се отвори, от нея се спусна една рампа и опря в земята. Под зоркото око на Нейтън нагласих инвалидната количка (имаше специална количка за пътуване) по средата на рампата, проверих устройството и го програмирах да вкара Уил бавно в колата. Нейтън седна на съседното пасажерско място, закопча го с колана и обезопаси колелата. Освободих ръчната спирачка, като се опитвах да овладея треперенето на ръцете си, и подкарах бавно по алеята към болницата.
Извън дома си Уил изглеждаше още по-уязвим. Навън бе студено и с Нейтън го бяхме увили в шала и дебелото му палто, но той пак се умълча — седеше със стисната челюст, някак смален от голямото пространство наоколо. Всеки път, щом погледнех в огледалото за обратно виждане (което правех често, независимо от присъствието на Нейтън, понеже изпитвах ужас, че спирачките на количката може да откажат), той гледаше през прозореца с непроницаемо изражение. Дори когато спирах ненадейно или натисках рязко спирачките няколко пъти, той само примигваше леко и чакаше да се успокоя.
Докато стигнем до болницата, по челото ми изби ситна пот. Три пъти обиколих паркинга, понеже се боях да вляза на заден ход в тесните свободни пространства, и накрая усетих, че двамата мъже започват да губят търпение. Най-сетне рампата беше спусната и Нейтън помогна на Уил да слезе с количката на асфалта.
— Справи се чудесно — рече Нейтън и ме потупа по гърба, докато излизаше от колата, но ми беше трудно да повярвам.
Има неща, които едва ли би забелязал, ако не придружаваш човек в инвалидна количка. Едното е какъв боклук са повечето тротоари — или са осеяни със зле закърпени дупки, или са просто неравни. Докато вървях бавно до Уил, който сам караше количката си, забелязвах как всяка неравна плоча го кара да подскача и му причинява болка и колко често му се налага да заобикаля внимателно някое потенциално препятствие. Нейтън се преструваше, че не забелязва, но виждах, че и той е нащрек. Уил просто изглеждаше мрачен и решителен.
Другото, което открих, е, че повечето от шофьорите са адски несъобразителни. Паркират до местата за слизане от тротоара или толкова близко един до друг, че е невъзможно инвалидна количка да мине между тях. Бях шокирана и на няколко пъти дори се изкуших да пъхна бележка с грубо предупреждение под чистачките на предното стъкло, но Нейтън и Уил, изглежда, бяха свикнали. Нейтън посочи подходящо място за пресичане и като застанахме от двете страни на Уил, най-после пресякохме.