Велосипедът с помощни колела на Томас лежеше преобърнат на пътеката. Затворих портичката, преместих велосипеда до верандата и отворих вратата. Топлината вътре ме блъсна като въздушна възглавница; мама е зиморничава и парното работи по цяла година. Татко постоянно отваря прозорците и мърмори, че това ще ни разори. Казва, че сметките ни за парно са по-големи от брутния вътрешен продукт на малка африканска държава.
— Ти ли си, миличка?
— Аха. — Провесих якето си на закачалката, където трябваше да се пребори за място сред останалите дрехи.
— Кой е, Лу или Трина?
— Лу.
Хвърлих поглед във всекидневната. Татко лежеше по корем на дивана, пъхнал ръка дълбоко под възглавниците, които сякаш я бяха погълнали до рамото. Томас, петгодишният ми племенник, клечеше до него и го наблюдаваше напрегнато.
— Лего. — Татко обърна към мен лице, почервеняло от усилието. — Не разбирам защо ги правят толкова малки тия проклетии! Да си виждала лявата ръка на Оби Уан Кеноби?
— Беше върху дивидито. Томас май е разменил ръцете на Оби и Индиана Джоунс.
— Е, не можем да оставим Оби с кафяви ръце. Трябва да намерим черните.
— Не си струва труда. И бездруго Дарт Вейдър си отрязва ръката във втория епизод. — Потупах бузата си — покана за Томас да ме целуне. — Къде е мама?
— Горе. Я гледай! Монета от две лири!
Вдигнах очи към горния етаж и долових познатото скърцане на дъската за гладене. Майка ми — Джоузи Кларк, никога не подвиваше крак. За нея това бе въпрос на чест. Случвало се беше да боядисва прозорците, покатерена на стълба отвън, и да ни маха с ръка, докато ние вътре ядем неделния си обяд.
— Няма ли да ми помогнеш да намерим тая проклета ръка? От половин час я търся, закъснявам за работа.
— Нощна смяна ли си?
— Аха. Вече е пет и половина.
Хвърлих поглед към часовника.
— Не е. Четири и половина е.
Татко измъкна ръка изпод възглавниците и погледна часовника си.
— Защо си подранила?
Поклатих леко глава, сякаш не бях чула въпроса, и влязох в кухнята.
Дядо седеше в стола си до кухненския прозорец, забил поглед в някакво судоку. Сестрата от поликлиниката ни беше казала, че е добре за концентрацията му, помагало му да се съсредоточи след инсулта. Май само аз забелязвах, че попълва квадратчетата с първата цифра, която му дойде наум.
— Здрасти, дядо.
Той вдигна очи и се усмихна.
— Искаш ли чаша чай?
Поклати глава и размърда устни.
— Безалкохолно?
Кимна.
Отворих вратата на хладилника.
— Няма ябълков сок. — После се сетих, че ябълковият сок е твърде скъп. — Лимонада?
Той поклати глава.
— Вода?
Дядо кимна и докато му подавах чашата, промърмори нещо, което би могло да мине за „благодаря“.
Мама влезе в стаята, понесла огромна кошница с идеално сгънато пране.
— Твои ли са? — размаха чифт чорапи.
— Май са на Трина.
— И аз така си помислих. Странен цвят. Сигурно съм ги изпрала със синята пижама на дядо ти. Рано си се върнала. Ще ходиш ли някъде?
— Не. — Напълних чаша вода от чешмата и я изпих.
— Патрик ще идва ли довечера? Звънна преди малко. Да не си си изключила мобилния?
— Аха.
— Каза, че щял да направи резервация за почивката ви. Баща ти казва, че видял нещо по телевизията. Какво си бяхте харесали? Ипсос? Калипсо?
— Скиатос.
— Точно така. Трябва много да внимавате с хотела. Може да го проверите и по интернет. Двамата с дядо ти гледали нещо в обедните новини. Изглежда, доста строят там — и половината били от тези, как ги наричаха, бюджетни хотели, — та трябва добре да го проучите. Татко, искаш ли чай? Лу предложи ли ти вече? — Тя включи електрическия чайник и чак тогава ме погледна. Изглежда, най-сетне бе забелязала, че не казвам нищо. — Добре ли си, скъпа? Виждаш ми се бледа.
Протегна ръка и я сложи на челото ми, сякаш бях дете, а не на двайсет и шест години.
— Почивката май ще ни се размине.
Ръката на мама замръзна. Изгледа ме проницателно, сякаш ме изследваше с рентгенови лъчи. Помнех този поглед от детинство.
— Да не сте се скарали с Патрик?
— Мамо, аз…
— Знам, че не е моя работа. Но сте гаджета отдавна. Нормално е да има и такива моменти. Понякога и ние с баща ти…
— Изгубих си работата.
Думите увиснаха в тишината и продължиха да се реят из стаята дълго след като бяха изречени.