Уил не беше казал и дума, откакто бяхме напуснали къщата.
Самата болница бе лъскава сграда с много крила. Безупречната приемна приличаше повече на фоайето на модерен хотел — явен знак, че тук се обслужваха богати пациенти. Стоях отстрани, докато Уил съобщаваше на рецепционистката името си, после заедно с Нейтън го последвахме по един дълъг коридор. Нейтън носеше огромна раница, съдържаща всичко, от което Уил би могъл да се нуждае по време на краткия си преглед — от високите чаши до резервни дрехи. Напълнил я беше пред мен сутринта, вземайки предвид всички възможни инциденти. „Добре че не се налага да го правим по-често“ — каза, след като забеляза ужасеното ми изражение.
Не влязох с Уил при лекаря. Двамата с Нейтън седнахме на удобните столове пред лекарския кабинет. Липсваше характерната болнична миризма, във вазата на прозореца имаше свежи цветя. И не някакви обикновени цветя. Огромни екзотични цветове, чието име не знаех, подредени с небрежна артистичност.
— Какво правят вътре? — попитах, след като бяхме чакали половин час.
Нейтън вдигна очи от книгата си.
— Просто го преглеждат, правят го на всеки шест месеца.
— Защо, да видят дали не се подобрява?
Нейтън остави книгата си.
— Той не се подобрява. Говорим за увреждане на гръбначния мозък.
— Но нали му правиш физиотерапия и разни други неща.
— За да поддържам физическата му форма, доколкото е възможно — да не атрофират мускулите му и да не се деминерализират костите.
Когато заговори отново, гласът му беше по-мек, сякаш мислеше, че ме е разочаровал:
— Той няма да проходи отново, Луиза. Това се случва само в холивудските филми. Просто се опитваме да намалим болките му и да съхраним двигателните му възможности.
— Той съгласява ли се да му правиш физиотерапия? Защото на мен вечно ми противоречи.
Нейтън сбърчи нос.
— Съгласява се, но с нежелание. В началото, когато дойдох, беше доста обнадежден. Стараеше се и залагаше много на рехабилитацията, но когато измина година без подобрение, реши, че не бива да вярва в чудеса.
— А ти как мислиш, трябва ли да вярва?
Нейтън се загледа в пода.
— Честно? Уил е квадриплегик С 5/6. Това означава, че оттук надолу нищо не работи… — Той постави ръка в горната част на гърдите си. — Още не са измислили как да оправят прекъснат гръбначен стълб.
Аз също се вторачих в пода. Представях си лицето на Уил, докато го карах към болницата в зимния ден, и грейналото лице на мъжа в скиорския екип.
— Но медицината напредва, нали? Искам да кажа… сигурно на места като това не спират да работят по въпроса.
— Болницата е доста добра — изрече той равно.
— Докато човек е жив, и надеждата е жива… нали?
Нейтън ме изгледа и се върна към книгата си.
— Аха.
В три без петнайсет отидох за кафе по молба на Нейтън. Обясни ми, че тези прегледи са доста дълги и той ще удържа фронта, докато се върна. Помаях се в приемната, прелистих списанията в дрогерията, разгледах шоколадите.
По пътя обратно се загубих — което беше донякъде предсказуемо — и се наложи да питам няколко сестри за посоката, две от тях даже не я знаеха. Когато най-сетне се върнах с поизстиналото кафе в ръка, коридорът беше празен. Щом приближих, видях, че вратата на лекарския кабинет е открехната. Поколебах се, но упрекът на госпожа Трейнър, че съм го оставила сам, прозвуча в ушите ми. Отново го бях направила.
— Значи, ще се видим след три месеца, господин Трейнър — казваше един глас. — Смених лекарствата против спазми и щом резултатите излязат, ще ви се обадим. Вероятно в понеделник.
Чух гласа на Уил:
— Мога ли да ги купя от аптеката долу?
— Да. Трябва да имат и от другите.
Женски глас.
— Да взема ли тази папка?
Разбрах, че се канят да тръгват. Почуках и някой извика да вляза. Към мен се насочиха два чифта очи.
— Съжалявам — каза лекарят и стана от стола си. — Мислех, че сте физиотерапевтът.
— Аз съм… личната асистентка на Уил — отвърнах, застанала под рамката на вратата. Уил беше наведен напред в количката и Нейтън смъкваше ризата му надолу. — Съжалявам… помислих, че сте свършили.