— Би ли изчакала минута, Луиза? — Гласът на Уил прозвуча рязко.
Отстъпих назад, като мърморех извинения с пламнало лице.
Не гледката на голото тяло на Уил ме беше шокирала, колкото и да бе слабо и покрито с белези. Нито леко раздразненият поглед на лекаря, същият поглед, който госпожа Трейнър ми отправяше ден след ден. Поглед, който ме караше да осъзная, че съм все същата глупачка, нищо че сега изкарвах повече пари.
Не, бяха ясните червени линии върху китките на Уил, дългите назъбени белези, които не можеха да се скрият, колкото и бързо Нейтън да смъкна ръкавите на ризата му.
Шеста глава
Снегът заваля внезапно. Тръгнах от къщи под яркосиньо небе, а половин час по-късно замъкът приличаше на украса за торта върху дебел слой бяла глазура.
Вървях с усилие по алеята към къщата. Обувките ми затъваха в снега и почти не чувствах пръстите на краката си. Треперех от студ под тъничкото си палто от китайска коприна. Едри бели снежинки извираха от металносивата безкрайност и скриваха Гранта Хаус, притъпяваха звуците и създаваха усещането, че времето е забавило неестествено хода си. Колите преминаваха отвъд добре поддържания плет с новопоявила се предпазливост, минувачите се подхлъзваха и възклицаваха уплашено по тротоарите. Придърпах шала върху носа си, щеше ми се да бях облякла нещо по-подходящо от балетни пантофки и къса кадифена рокличка.
За моя изненада, вратата отвори не Нейтън, а бащата на Уил.
— Той е в леглото — обясни и надникна през верандата. — Не се чувства добре. Чудех се дали да не се обадя на доктора.
— Къде е Нейтън?
— Има свободна сутрин. Разбира се, трябваше да е точно днес. Проклетата сестра от агенцията дойде и си тръгна за отрицателно време. Ако тоя сняг продължи, не знам какво ще правим. — Сви рамене, за да покаже, че е безсилен пред обстоятелствата, и изчезна по коридора, явно облекчен, че може да прехвърли отговорността на друг. — Знаеш от какво има нужда Уил, нали? — извика през рамо.
Свалих си палтото и обувките и тъй като знаех, че госпожа Трейнър е в съда (тя отбелязваше датите в дневник в кухнята на Уил), сложих мокрите си чорапи да съхнат на радиатора. В кошницата с изпраните дрехи имаше чифт чорапи на Уил и ги обух. Изглеждаха смешно големи, но беше истинска благодат да си с топли, сухи крака. Уил не отговори, когато извиках, затова след известно време му приготвих питие, почуках тихичко и пъхнах глава през открехнатата врата. В дрезгавата светлина успях да различа само очертанията му под юргана. Спеше дълбоко.
Отстъпих крачка назад, затворих вратата и се заех със сутрешните си задължения.
Майка ми изпитваше почти физическо удоволствие, когато вкъщи всичко светеше. Вече цял месец обирах с прахосмукачката и чистех всеки ден и пак не виждах какво му е толкова хубавото. Подозирах, че в живота ми едва ли ще има момент, в който не бих предпочела някой друг да чисти вместо мен.
Ала в ден като днешния, когато Уил бе прикован към леглото, а светът навън сякаш бе замрял, виждах, че движението от единия край на пристройката до другия ми носи особено успокоение. Докато обирах праха и лъсках с полиращия препарат, носех радиото си от стая в стая и го пусках тихо, за да не безпокоя Уил. От време на време надзъртах през вратата, колкото да се уверя, че диша, и чак когато стана един часът, а той още не се бе събудил, започнах малко да се тревожа.
Излязох да напълня кошницата с цепеници и видях, че има поне една педя сняг. Приготвих прясна напитка за Уил и почуках. Втория път почуках силно.
— Да? — Гласът му беше дрезгав, сякаш го бях събудила.
— Аз съм. — Когато не отговори, казах: — Луиза. Може ли да вляза?
— Спокойно, няма опасност да ти се нахвърля.
В стаята беше сумрачно, завесите още не бяха дръпнати. Влязох и изчаках очите ми да свикнат със здрачевината. Уил лежеше на една страна, ръката му бе свита под него, сякаш да се подпре, както беше и предния път, когато погледнах. Понякога бе лесно да забравиш, че той не може да се обърне сам. Косата му стърчеше от едната страна, завит беше добре с юргана. Миризмата на топъл немит мъжкар изпълваше стаята — не неприятна, но малко стряскаща, като началото на работен ден.
— Имаш ли нужда от нещо? Искаш ли си напитката?
— Искам да си сменя позата.
Оставих чашата на един скрин и приближих до леглото.
— Какво… какво искаш да направя?
Той преглътна внимателно, сякаш го болеше.