— Не трябва ли да се прибираш?
— Няма проблем — отвърнах. — Ще остана и през нощта.
Навън вече се бе стъмнило. Снегът продължаваше да вали. Там, където прозорецът осветяваше верандата, снежинките се къпеха в меланхолична златиста светлина. Седяхме смълчани и се взирахме в снега навън като хипнотизирани.
— Може ли да те попитам нещо? — наруших тишината накрая. Виждах ръцете му върху чаршафа. Струваше ми се много странно, че изглеждат толкова обикновени и силни — и в същото време са толкова безполезни.
— И бездруго ще го направиш.
— Какво се случи? — Не спирах да се питам как са се появили белезите на китките му. Това беше единственият въпрос, който не можех да задам директно.
Той отвори едното си око.
— Как се озовах в инвалидна количка?
Когато кимнах, отново притвори очи.
— Пътно произшествие с мотор. Не с моя. Аз бях невинен пешеходец.
— Мислех, че е от ски или от скачане с бънджи, или нещо подобно.
— Всички мислят така. Една от божиите шегички. Пресичах шосето пред къщи. Не тук — поясни. — Лондонския ми дом.
Загледах се в книгите на лавиците му. Сред романите на „Пенгуин“ с износени от четене меки корици имаше и солидни томове: „Корпоративно право“, „Сливане и поглъщане на фирми“, справочни издания, чиито имена не ми говореха нищо.
— И нямаше никакъв начин да запазиш работата си?
— Не. Нито апартамента, почивките, живота… ти видя бившата ми приятелка… — Последва пауза, която не успя да скрие горчивината му. — Но май трябва да съм благодарен, защото известно време мислеха, че няма да оживея.
— Говориш така, сякаш го мразиш. Сегашния си живот, искам да кажа.
— Да.
— Има ли някаква възможност отново да заживееш в Лондон?
— Не и в това състояние.
— Но състоянието ти може да се подобри. Доколкото разбрах от Нейтън, в лечението на тоя вид увреждания има голям напредък.
Уил отново притвори очи.
Изчаках, след което нагласих възглавницата под главата му и юргана около кръста му.
— Съжалявам, ако прекалявам с въпросите — промърморих и седнах изправено. — Искаш ли да изляза?
— Не. Остани още малко. Говори ми. — Той преглътна. Очите му се отвориха и погледът му срещна моя. Изглеждаше ужасно уморен. — Кажи ми нещо хубаво.
Поколебах се за миг, после се облегнах на възглавниците до него. Седяхме в слабо осветената стая и гледахме как огрените за кратко снежинки изчезват в тъмната нощ.
— Знаеш ли… и аз често исках това от татко — признах. — Но ако ти кажа как го правеше, ще решиш, че съм ненормална.
— Повече, отколкото си мисля сега?
— Когато имах кошмар или бях тъжна, или изплашена от нещо, той ми пееше песента за банджото.
— Песента за…
— Песента за банджото. Мислех, че всички я знаят.
— Повярвай ми, Кларк — промърмори той, — представа си нямам.
Поех си дълбоко въздух, притворих очи и запях:
Краят на песента беше посрещнат с мълчание.
— Ти си ненормална. Цялото ти семейство е ненормално.
— Но имаше ефект.
— Освен това си скарана с пеенето. Дано баща ти е по-добър.
— Разбирам. Онова, което всъщност искаше да ми кажеш, е: „Благодаря ви, госпожице Кларк, че се опитахте да ме развеселите“.
— Хм, като се замисля, не е по-зле от триковете на психотерапевта. Окей, Кларк — усмихна се той, — разкажи ми още нещо. Нещо, което не включва пеене.
Позамислих се.
— Окей… ами… нали оня ден се беше загледал в обувките ми?
— Трудно е да не ги гледа човек.
— Е, мама казва, че това със странните обувки го правя от тригодишна. Тогава ми купила чифт яркосини гумени ботушки — навремето били рядкост, децата носели от ония, тъмнозелените, или най-много червени, ако имат късмет. Казва, че от деня, в който ги донесла вкъщи, не съм ги свалила от краката си. Носела съм ги в леглото, в банята, в детската градина през цялото лято. Любимото ми облекло били тия лъскави яркосини ботушки и чорапогащникът „пчеличка“.
— Чорапогащникът „пчеличка“?
— На черни и жълти ивици.