— Каква прелест.
— Това не беше много учтиво.
— Но е вярно. Звучи отблъскващо.
— Може и да ти звучи отблъскващо, Уил Трейнър, но колкото и да ти е чудно, не всички момичета се обличат с единствената мисъл да се харесат на мъжете.
— Говориш глупости.
— Не са глупости.
— Всичко, което прави жената, е, за да се хареса на мъжете. Всичко, което правят всички, е свързано с мисълта за секс. Не си ли чела „Червената кралица“?
— Не знам за какво говориш. Но те уверявам, че не седя в леглото ти и не ти разказвам истории за жълто-черни чорапогащници, за да те свалям.
Осъзнах, че тревогата, която ме беше стискала за гърлото през целия ден, ме напуска постепенно след всяка забележка на Уил. Вече не бях единственият човек, натоварен с отговорността за паралитик с висока температура. Бях си аз, седнала до един саркастичен тип, и си бъбрех с него.
— Хайде, Кларк, какво стана с онези великолепни лъскави ботушки?
— Наложи се майка ми да ги изхвърли. Получих ужасен сърбеж.
— Очарователно.
— Изхвърли и чорапогащника.
— Защо?
— Така и не разбрах. Но това ми разби сърцето. Повече не намерих чорапогащник, който да ми хареса толкова. Вече не ги произвеждат. А и да ги произвеждат, не ги правят за пораснали момичета.
— Странна работа.
— Престани да ми се подиграваш. Никога ли не си харесвал подобни неща?
Едва го различавах в полутъмната стая. Можех да запаля лампата, но нещо ме спираше. И съжалих веднага щом осъзнах какво съм казала.
— Да — отвърна той тихо. — Харесвал съм.
Поговорихме си още известно време, а после Уил задряма.
Лежах до него и го гледах как диша, като от време на време се чудех какво би казал, ако се събуди и види как го разглеждам — дългата коса, уморените очи, наболата брада. Но не можех да помръдна. Часовете бяха станали сюрреалистични, остров във времето. Бях единственият човек, освен него в къщата и се боях да го оставя сам.
Малко след единайсет видях, че отново започва да се поти, дишането му стана повърхностно, затова го събудих и му дадох още от лекарството против треска. Уил не говореше, само измърмори някакви благодарности. Смених горния чаршаф и калъфката на възглавницата, а после, когато най-сетне заспа, останах да лежа на сантиметри от него. След малко заспах и аз.
Събудих се, защото някой викаше името ми. Бях в класната стая, задрямала на чина. Учителката почукваше по черната дъска и не спираше да повтаря името ми. Знаех, че трябва да се събудя, знаех, че учителката ще сметне поведението ми за непочтително, но не можех да вдигна глава от чина.
— Луиза.
— Ммм.
— Луиза.
Чинът беше ужасно мек. Отворих очи. Думите се произнасяха над главата ми със съскащ глас, но много отчетливо. Луиза.
Лежах в леглото. Примигнах, докато погледът ми се фокусира, вдигнах очи и видях, че над мен стои Камила Трейнър. Носеше тежко вълнено палто, дамската й чанта бе преметната през рамо.
— Луиза.
Надигнах се рязко. До мен Уил спеше под завивките, с леко отворена уста, лакътят му бе свит под прав ъгъл пред него. През прозореца проникваше светлината на студената слънчева утрин.
— Ъммм.
— Какво правиш?
Почувствах се така, сякаш ме бяха хванали да върша нещо много лошо. Потърках лице и опитах да си събера мислите. Защо бях тук? Как бих могла да й обясня?
— Какво правиш в леглото на Уил?
— Уил… — промълвих. — Уил не беше добре… Просто си помислих, че трябва да го държа под око…
— Какво искаш да кажеш? Как така не е бил добре? Би ли дошла в коридора? — Тя излезе бързо от стаята, явно очаквайки да я настигна.
Последвах я, като се опитвах да оправя измачканите си дрехи. Имах ужасното чувство, че гримът ми се е размазал по цялото лице.
Тя затвори вратата на стаята след себе си.
Стоях пред нея и се мъчех да пригладя косата си, докато си събирах мислите.
— Уил имаше температура. Нейтън я свали, когато дойде, но не знаех как мога да я регулирам и исках да го държа под око… — Гласът ми беше дрезгав от съня и думите ми едва се разбираха. Не бях сигурна, че звучат достатъчно смислено.
— Защо не ми се обади? Щом е бил болен, трябваше да ми позвъниш веднага. Или на господин Трейнър.
Изведнъж дойдох на себе си. Господин Трейнър. Божичко! Погледнах часовника. Беше осем без петнайсет.