— Аз не… Нейтън каза, че…
— Виж, Луиза. Не е висша математика. Щом Уил е бил толкова зле, че да спиш в неговата стая, значи е трябвало да ми се обадиш.
— Да.
Примигнах и сведох очи.
— Не разбирам защо не си позвънила. Не опита ли да се обадиш на господин Трейнър?
Нейтън ме предупреди да не казвам нищо.
— Аз…
В този момент вратата към пристройката се отвори и на прага застана господин Трейнър, с вестник под мишница.
— Значи, успя да дойдеш! — обърна се към жена си, докато чистеше снежинките от раменете си. — Аз излязох да купя вестник и мляко. Навън е много хлъзгаво. Трябваше да ида до „Хансфорд Корнър“ по обиколния път, за да избегна заледените участъци.
Тя го погледна и за миг се почудих дали регистрираше факта, че той носи ризата и пуловера от предния ден.
— Знаеше ли, че Уил не е бил добре през нощта?
Той погледна право към мен. Сведох очи към краката си. Не се бях чувствала толкова неудобно в живота си.
— Ти опита ли да ми се обадиш, Луиза? Съжалявам — не съм чул нищо. Сигурно интеркомът се е изтощил. Вече няколко пъти го пропускам. И аз не се чувствах много добре снощи. Затова излязох — да глътна малко въздух.
Все още бях с чорапите на Уил. Вторачих се в тях, чудейки се дали госпожа Трейнър няма да ме порицае и за това.
Но тя изглеждаше разсеяна.
— Пътуването беше дълго. Мисля… По-добре ти се погрижи за нещата. Но ако отново се случи нещо подобно, веднага да ми се обадиш. Разбра ли?
Боях се да погледна към господин Трейнър.
— Да — отвърнах и изчезнах в кухнята.
Седма глава
Пролетта дойде за една нощ, сякаш зимата, подобно неканен гост, си беше облякла набързо палтото и бе изчезнала, без да се сбогува. Светът стана по-ведър, улиците се къпеха във водниста светлина, въздухът се изпълни с ухания. Долавяше се нещо цветно и жизнерадостно, птичи песни огласяха деня.
Аз обаче не забелязвах промяната. Предишната вечер бях останала у Патрик. Виждахме се за първи път от близо седмица заради натоварения му тренировъчен график, но след четирийсет минути във ваната с половин пакет соли толкова се бе изтощил, че едва намираше сили да ми говори. Започнах да го галя по гърба, в несвойствен за мен опит да го възбудя, а той измърмори, че е скапан — ръката му трепереше, докато ме пропъждаше като досадна муха. Четири часа по-късно все още бях будна и се взирах недоволно в тавана.
С Патрик се бяхме запознали, докато стажувах в „Острия бръснач“, единствения фризьорски салон унисекс в Хейлсбъри. Появи се в момент, когато Саманта, собственичката, бе заета, и поиска четвърти номер. Седна на моя стол и както се шегуваше после, това било не само най-лошото му подстригване, но и най-лошото подстригване в историята на човечеството. Три месеца по-късно, след като осъзнах, че желанието ми да експериментирам със собствената си коса не значи непременно, че съм създадена за фризьорка, аз напуснах и получих работата в кафенето на Франк.
Когато започнахме да излизаме, Патрик работеше в телемаркета и в списъка с любимите му неща влизаха бира, топъл шоколад, разговори за спорт и правенето на секс. Една добра вечер за двама ни обикновено включваше всичките четири. Той не беше хубавец, по-скоро невзрачен и по-пълничък от мен, но аз си го харесвах. Харесвах стабилността му, начина, по който се чувствах, когато се увивах около него. Баща му бе починал и ми харесваше как се държи с майка си — почтително и грижовно. Братята и сестрите му (четири на брой) бяха задружни и се отнасяха с обич един към друг. Първия път, когато излязохме заедно, едно гласче ми прошепна: Този мъж никога няма да те нарани. И наистина през седемте години оттогава с нищо не ми бе дал повод за съмнение.
И изведнъж се превърна в маратонец.
Коремът му вече не поддаваше, когато се гушках в него — бе станал твърд като дъска, и Патрик придоби обичая да си повдига ризата и да го удря с разни предмети, за да покаже колко е твърд. Лицето му беше обветрено и загрубяло от постоянното стоене навън. Бедрата му бяха само мускули. Като се замислиш, това би могло да е доста секси, ако Патрик изобщо искаше секс. Но бяхме паднали на два пъти месечно, а аз не бях от тия, дето ще си поискат.
Сякаш колкото по-мускулест ставаше и колкото по-обсебен бе от собственото си тяло, толкова по-малко го интересуваше моето. Няколко пъти го попитах дали все още го привличам, но той беше категоричен. „Великолепна си — уверяваше ме. — Просто аз съм разбит. Изобщо не искам да отслабваш. И на всички момичета в клуба циците да събереш, пак няма да излязат едни хубави гърди.“ Щеше ми се да попитам как точно бе изчислил това сложно уравнение, но всъщност беше мило, че го каза, и не се задълбочих.