— С какво се занимава?
— Фитнес инструктор.
— Оттук и бягането.
— Оттук и бягането.
— Що за човек е? С три думи, ако те притеснява.
Замислих се.
— Оптимист. Лоялен. Маниак на тема телесни мазнини.
— Това са седем думи.
— Значи четири думи бонус. А тя каква беше?
— Коя?
— Алиша.
Погледнах го, както ме бе погледнал той — директно. Уил въздъхна дълбоко и се загледа в клоните на стария чинар. Косата му падаше в очите и едва се сдържах да не я отметна.
— Красива. Секси. Облечена с вкус. Изненадващо неуверена.
— И защо е неуверена? — Думите излязоха от устата ми, преди да се усетя.
Той, изглежда, се забавляваше.
— Момичетата като Лиса разчитат най-вече на външния си вид и мислят, че не могат да предложат друго. Всъщност не съм справедлив. Много я бива в някои неща — дрехи, вътрешно обзавеждане. Умее да създава красота.
Преборих се с желанието да кажа, че всеки би могъл да създава красота, ако портфейлът му е дълбок като диамантена мина.
— Така умее да размества мебелите, че стаята изглежда съвсем различно. Не знам как го прави. — Той кимна към къщата. — Тя обзаведе пристройката, когато се прибрах тук.
Неволно си представих съвършено обзаведената дневна. Осъзнах, че възхищението ми от нея внезапно понамаля.
— Колко време бяхте заедно?
— Осем-девет месеца.
— Не е много.
— За мен е.
— Как се запознахте?
— На официална вечеря. Ужасна официална вечеря. А вие?
— Във фризьорския салон. Работех там. Той ми беше клиент.
— Аха. Имал е нужда да изчука нещо през уикенда.
Сигурно съм го изгледала смаяно, защото той поклати глава и каза меко:
— Не ми обръщай внимание.
Чувахме приглушеното бръмчене на прахосмукачката вътре. Жените от фирмата за почистване бяха четири, всички облечени в униформи. Чудех се какво ще правят цели два часа в малката пристройка.
— Липсва ли ти?
Чувах ги как разговарят помежду си. Някой бе отворил прозореца и от време на време до нас долиташе силен смях.
Уил сякаш наблюдаваше нещо в далечината.
— Липсваше ми. В минало време. — Обърна се към мен и гласът му прозвуча делово: — Но мислих по въпроса и реших, че с Рупърт са добра двойка.
Кимнах.
— Ще направят нелепа сватба, ще народят отрочета, както се изразяваш ти, ще си купят къща в провинцията и след пет години той ще чука секретарката си — казах аз.
— Сигурно си права.
Това беше само загряване за темата.
— И тя постоянно ще му е ядосана, без да знае защо, ще го „плюе“ на ужасните официални вечери, приятелите им ще се чувстват неловко и той няма да иска да я остави, понеже ще го е страх от издръжката.
Уил се обърна и ме изгледа.
— И ще правят секс веднъж на шест седмици, той ще обожава децата си и ще си скъсва задника да им осигури добър живот. Тя ще има съвършена прическа, но ще придобие кисело изражение — свих устни, — понеже никога няма да казва какво точно мисли, и ще се побърка по пилатес или може би ще си купи куче или кон и ще хлътне по учителя си по езда. А той ще започне да бяга за здраве, щом чукне четирийсетака, и може би ще си купи „Харли Дейвидсън“, който тя ще презира, и всеки ден, като ходи на работа, ще гледа всички тия младоци в офиса и ще слуша в бара коя са изчукали през уикенда или къде са отишли „да се разтоварят“ и колко е било готино — и никога няма да е съвсем сигурен как е бил изпързалян.
Извърнах се.
Уил ме зяпаше.
— Извинявай — казах след миг. — Не знам откъде ми дойде.
— Започвам да изпитвам известно съжаление към Бегача.
— О, не е това — възразих. — От дългата работа в кафенето е. Виждаш и чуваш всичко. Модели в поведението на хората. Ще се изненадаш какво се случва.
— Затова ли не си се омъжила досега?
Примигнах.
— Вероятно.
Не исках да призная, че всъщност никога не са ми предлагали.