— Не можеш да му позволиш да го извърши, мамо! Трябва да го спреш!
— Не ние решаваме, скъпа.
— Напротив! Напротив — щом иска да ви направи съучастници — възрази Джорджина.
Дръжката замръзна в ръката ми.
— Не мога да повярвам, че изобщо сте се съгласили. Ами религията ви? Ами всичко, което сте направили досега? Защо изобщо сте го спасили?
Гласът на госпожа Трейнър прозвуча уморено:
— Не е честно.
— Но ти каза, че ще го заведете. Защо трябва да…
— Мислиш ли, че ако му бях отказала, той нямаше да помоли другиго?
— Но „Дигнитас“? Това е нередно. Знам, че му е трудно, но то ще ви съсипе. Знам го. Помисли си как ще се почувствате след това! Помисли си за шума, който ще се вдигне! Ами работата ти! Ами твоята репутация — и тази на татко! Той го знае чудесно. Егоистично е дори да ви моли. Как може! Как може изобщо да го иска? Как може ти да му позволяваш? — Тя отново се разрида.
— Джордж…
— Не ме гледай така. Мъчно ми е за него, мамо. Наистина. Той ми е брат и го обичам. Но не мога да го приема. Не понасям дори мисълта за подобно нещо. Уил не бива да ви моли, нито вие да го обсъждате. Няма да погуби само своя живот, ако се съгласите да му помогнете.
Отдръпнах се от прозореца. Кръвта бучеше в ушите ми и едва успях да чуя отговора на госпожа Трейнър:
— Шест месеца, Джордж. Обеща да ми даде шест месеца. Това е. Не желая да го споменаваш отново и в никакъв случай пред някого другиго. Ние трябва… — Тя въздъхна дълбоко. — Просто трябва да се молим междувременно да се случи нещо, което да промени решението му.
Осма глава
Камила
Никога не съм си представяла, че един ден синът ми ще иска от мен да му помогна да умре.
Дори произнасянето на тези думи изглежда странно — като нещо, което може да срещнеш в жълт вестник или в някое от онези ужасни списания, които вечно стърчат от чантата на чистачката, пълни с истории за жени, чиито дъщери са избягали с неверните им съпрузи, с измишльотини за чудодейно отслабване и двуглави бебета.
Не съм от хората, на които се случват подобни неща. Или поне си мислех, че не съм. Животът ми беше доста добре уреден — нормален според съвременните стандарти. Омъжена съм от трийсет и седем години, отгледах две деца, бях в училищното настоятелство, а когато децата ми вече не се нуждаеха от мен, започнах работа в съда.
Съдия съм почти единайсет години. Всякакви човешки съдби виждам в моя съд: вонящите скитници, които вечно закъсняват да се явят в съда; дежурните рецидивисти; гневните млади мъже с груби лица и изнурените, задлъжнели майки. Трудно е да останеш спокоен и да проявяваш разбиране, когато виждаш все същите лица и грешки. Понякога долавям нетърпението в гласа си. Откровеното нежелание на хората да постъпват дори в минимална степен отговорно може да е особено обезсърчително.
А нашият малък град — въпреки красивия си замък, многото сгради, включени в списъка на забележителностите, и живописните пътища — изобщо не е защитен от това. На викторианските ни площади тийнейджъри пият вино, кокетните ни къщи със сламени покриви заглушават шума от домашното насилие над съпруги и деца. Напразните ми усилия да овладея вълната от хаос и бавното, но неумолимо опустошение понякога ме довеждат до отчаяние. И все пак аз обичам работата си. Върша я, защото вярвам в реда, в моралния кодекс. Вярвам в съществуването на доброто, колкото и демодиран да изглежда този възглед.
Преживях по-трудните моменти благодарение на градината. Тя се бе превърнала в нещо като мания, докато децата растяха. Можех да кажа латинското название на почти всяко растение. Странното е, че дори не бях учила латински в училище. В моето сравнително малко девическо училище се наблягаше на готвенето и бродерията — неща, които да ни помогнат да станем добри съпруги, но тези латински имена сякаш се врязват в мозъка ти. Достатъчно беше да чуя названието само веднъж и го запомнях завинаги: Helleborus niger, Eremurus stenophyllus, Athyrium niponicum. Можех да ги повторя с лекота, каквато никога не съм чувствала в училище.
Казват, че започваш да цениш градинарството едва след определена възраст, и може би в това има известна истина. Вероятно е свързано с кръговрата на живота. Има някаква магия в това да наблюдаваш неудържимия оптимизъм на новия живот след пустотата на зимата, всяка година да се изпълваш с радост от начина, по който природата ти открива все нови и нови чудеса в различните кътчета от градината. Имаше моменти — моменти, в които бракът ми се бе оказвал много по-различен от очакванията ми, — когато градината беше моето убежище, източник на чиста радост.