Имаше и моменти, когато, колкото и странно да звучи, тя ми причиняваше болка. Няма нищо по-разочароващо от това да засадиш нова леха и да видиш, че не цъфти, или да видиш как всичките ти красиви алиуми са унищожени за една нощ от някакъв лигав плужек. Но дори когато се оплаквах от времето, от усилията, които трябваше да полагам, от умората в ставите след няколкото часа, прекарани в плевене, от това, че ноктите ми никога не изглеждаха съвсем чисти, аз я обожавах. Обожавах удоволствието на сетивата от работата навън, ароматите на градината, усещането за земя под пръстите ми, удовлетворението да гледам как нещата растат и разцъфтяват, запленена от краткотрайната им красота.
След злополуката с Уил една година не погледнах градината. Не само защото нямах време, макар че безкрайните часове в болницата, постоянното пътуване, срещите с лекарите — о, господи, тия срещи! — заемаха голяма част от него. Взех си шестмесечен отпуск по болест, но времето пак не достигаше.
Основната причина бе, че изведнъж престанах да виждам смисъл. Наех човек да идва и да поддържа градината и близо година едва я удостоявах с поглед.
Чак когато прибрахме Уил у дома, в приспособената за него пристройка, реших, че има смисъл да се заема отново с нея. Исках синът ми да гледа нещо красиво. Исках да му внушавам без думи, че нещата могат да се променят, да растат или да боледуват, но животът продължава. Че всички сме част от някакъв кръговрат, чието предназначение единствен Бог знае. Разбира се, не можех да му го кажа — с Уил открай време трудно намирахме общ език, — но исках да му го покажа. Мълчаливо уверение, ако щете, че съществува по-висш смисъл, по-светло бъдеще.
Стивън се наведе над камината. Разбута ловко с ръжена полуизгорелите цепеници, изпод които се разлетяха червени искри, и добави ново дърво по средата. Отстъпи назад, както правеше винаги, впери доволен поглед в лумналите пламъци и отупа ръце в кадифените си панталони. Обърна се с лице към мен, когато влязох в стаята. Подадох му чаша.
— Благодаря. Джордж ще слезе ли?
— Едва ли.
— Какво прави?
— Гледа телевизия горе. Не иска компания. Попитах я.
— Ще се оправи. Вероятно е уморена от дългия полет.
— Надявам се, Стивън. В момента не ни харесва особено.
Умълчахме се, загледани в огъня. В стаята беше тъмно и тихо, рамките на прозорците потракваха леко под поривите на вятъра и дъжда.
— Гадна вечер.
— Да.
Кучето се промъкна в стаята, отпусна се с въздишка пред огъня и ни загледа с доволство и обожание.
— Е, какво мислиш? — попита той. — Тая работа с подстригването?
— Не знам. Иска ми се да мисля, че е добър знак.
— Тази Луиза е голям образ, нали?
Видях как съпругът ми се подсмихва под мустак. Не и тя, улових се да мисля, но побързах да пропъдя съмненията.
— Да. Да, така изглежда.
— Мислиш ли, че е подходящият човек?
Отпих от питието си, преди да отговоря. Два пръста джин, резен лимон и много тоник.
— Кой знае? — отвърнах. — Вече ми е трудно да кажа кое е подходящо и кое — не.
— Той я харесва. Сигурен съм, че я харесва. Говорихме си, докато гледахме новините оная вечер, и той я спомена два пъти. Не го е правил досега.
— Да. Е, не ми се иска да те обнадеждавам.
— А трябва ли?
Стивън се извърна от огъня. Виждах как ме изучава и може би забелязва новите бръчки около очите ми, устните, стиснати напоследък в тънка тревожна линия. Погледна малкия златен кръст, който сега не свалях от врата си. Неприятно ми беше, че ме гледа така. Не можех да се отърва от чувството, че ме сравнява с някого.
— Просто съм реалистка.
— Звучиш… звучиш така, сякаш вече очакваш да се случи.
— Познавам сина си.
— Нашия син.
— Да. Нашия син. — Повече е мой, улових се да мисля. Ти всъщност никога не си бил до него. Не и емоционално. Просто беше постоянното отсъствие, което той винаги се стараеше да впечатли.
— Ще си промени решението — настоя Стивън. — Има още много време.
Останахме така. Отпих голяма глътка от питието си, ледът ми се стори по-студен край топлината на огъня.