— Все си мисля… — подех, загледана в камината. — Все си мисля, че пропускам нещо.
Съпругът ми продължаваше да ме наблюдава. Усещах, че не отделя поглед от мен, но не можех да вдигна очи към него. Може би търсеше близостта ми… Но май вече бяхме стигнали твърде далеч за това.
Отпи от чашата си.
— Правиш всичко по силите си, скъпа.
— Знам. Но достатъчно ли е?
Той отново се обърна към огъня и взе да побутва ненужно една цепеница с ръжена. Излязох тихо от стаята и го оставих сам.
Както се очакваше да направя.
Когато Уил ми каза за първи път какво иска, трябваше да го повтори, защото помислих, че не съм го чула добре. Успях да запазя спокойствие, след като осъзнах какво предлага, отвърнах, че е нелепо, и побързах да изляза от стаята. Има нещо жестоко в това да си тръгнеш от човек в инвалидна количка. Между пристройката и къщата има две стъпала, които Уил не би могъл да премине без помощта на Нейтън. Затворих вратата на пристройката и останах в коридора. Спокойно изречените думи на сина ми продължаваха да звучат в ушите ми.
Струва ми се, че не мръднах оттам половин час.
Той отказваше да промени решението си. Типично за Уил — винаги да има последната дума. Повтаряше молбата си всеки път, когато отивах да го видя, докато накрая трябваше да се насилвам да ходя там. Не искам да живея така, майко. Това не е моят живот. Няма изгледи да се възстановя, следователно молбата ми да сложа край, както намеря за добре, е напълно разумна. Слушах го и можех да си представя какъв е бил на бизнес срещите, кариерата, която го бе направила богат и арогантен. Беше човек, свикнал да се налага. Не понасяше мисълта, че по някакъв начин мога да диктувам бъдещето му, че отново бях майка.
Положи много усилия да ме убеди. И не защото религията ми го забранява — макар че перспективата Уил да живее в ада на собственото си отчаяние беше ужасна. (Предпочитах да вярвам, че Бог в милосърдието си ще разбере страданията ни и ще ни прости прегрешенията.)
Не можеш да разбереш какво е да си майка, докато сама не го преживееш. Няма как да разбереш, че пред себе си не виждаш единствено порасналия мъж — жизнерадостен, небръснат, вмирисан, инатлив потомък с глобите му за паркиране, мръсните му обувки и перипетиите на любовния му живот. Виждаш всички хора, които някога е бил и които носи в себе си.
Гледах Уил и виждах бебето, което бях държала в прегръдките си, замаяна и с насълзени очи, неспособна да повярвам, че съм създала друго човешко същество. Виждах прохождащото дете, което посяга да ме улови за ръката, ученика, разплакан от ярост, защото е бил тормозен от друго дете. Виждах уязвимите му места, любовта си към него, живота ни заедно. Ето какво ме караше да унищожа — малкото дете, момчето, мъжа, цялата ми любов, целия ми живот.
А после, на 22 януари — ден, в който бях затрупана от изслушвания на крадци на дребно, шофьори без застраховка и гневни бивши съпрузи, — Стивън влязъл в пристройката и заварил сина ни почти в безсъзнание, с отпусната върху подлакътника глава и количка, плувнала в море от тъмна лепкава кръв. Уил намерил ръждив гвоздей, който стърчал на около сантиметър от дървенията в задния коридор, притиснал китката си към него, започнал да движи количката напред-назад и нарязал плътта си на ивици. И досега не мога да си представя каква е била тази решимост, която го е карала да продължава въпреки неистовата болка. Докторите казаха, че са му оставали по-малко от двайсет минути живот.
И не е било — както отбеляза — вик за помощ.
Когато в болницата ми съобщиха, че Уил ще живее, излязох в градината да си излея гнева. Изливах гнева си към Господ, към природата, към съдбата, която беше хвърлила семейството ни в тази бездна. Сигурно съм приличала на луда. Онази студена вечер в градината запратих чашата си с бренди на шест метра от мен, в Euonymus compacts, и изкрещях — толкова силно, че викът ми раздра въздуха, удари се в стените на замъка и отекна в далечината. Задушавах се от ярост, че всичко около мен може да се движи, да расте и да се размножава, а моят син — моето жизнено, харизматично, красиво момче — се е превърнал в това. Обездвижен, повехнал, обезкървен, страдащ. Красотата ми се струваше неприлична, отблъскваща. Крещях ли, крещях и кълнях — думи, които не знаех, че знам, — докато накрая Стивън излезе, постави ръка на рамото ми и я свали чак когато се увери, че съм се успокоила.