— Хей, няма ли да довършиш скалпирането ми?
Разтребвах дневната и спрях да отупвам възглавниците на дивана.
— Моля?
— Косата ми. Отряза само единия край. Приличам на сирак от времето на кралица Виктория. — Той завъртя глава, за да видя по-добре творението си. — Освен ако това не е поредният ти стилов експеримент.
— Искаш да продължа с подстригването?
— Мислех, че ти доставя удоволствие. А и така приличам на избягал от лудницата.
Приготвих мълчаливо една хавлиена кърпа и ножиците.
— На Нейтън определено му харесвам повече подстриган и избръснат — продължи той. — Но каза, че за да запазя сегашния си вид, ще имам нужда от бръснене всеки ден.
— О! — промърморих аз.
— Нали не възразяваш? А през уикендите ще си оставям дизайнерска брада.
Не можех да говоря с него. Трудно ми бе дори да го гледам в очите. Беше като да откриеш, че гаджето ти изневерява. Странно, но се чувствах така, сякаш Уил ме бе предал.
— Кларк?
— Да?
— Днес пак си се умълчала. Какво стана с прословутата ти словоохотливост?
— Съжалявам — отвърнах аз.
— Пак ли е Бегача? Какво е направил? Да не би да си е вдигнал чуковете?
— Не. — Взех мек кичур от косата на Уил между показалеца и средния си пръст и вдигнах ножицата, за да подрежа това, което стърчеше над тях. Тя застина в ръката ми. Как щяха да го направят? Инжекция ли щяха да му сложат? Или с някакво лекарство? Или просто те оставят в стая, пълна с бръсначи?
— Изглеждаш уморена. Не исках да ти го казвам, когато дойде, но… по дяволите, изглеждаш ужасно.
— О!
Как помагаха на човек, който не може да движи крайниците си? Улових се, че гледам китките му, винаги скрити под дълги ръкави. Седмици наред го отдавах на изострената му чувствителност към студа. Още една лъжа.
— Кларк?
— Да?
Радвах се, че бях зад него. Не исках да вижда лицето ми.
Той се поколеба. Кожата на врата беше по-бледа от тази на тялото му.
Вратът му изглеждаше мек и бял, странно уязвим.
— Виж, съжалявам за сестра ми. Тя беше… много разстроена, но това не й дава право да е груба. Понякога е доста директна. Не си дава сметка колко дълбоко може да засегне някого. — Той замълча. — Сигурно затова й харесва да живее в Австралия.
— Понеже там всички говорят истината?
— Моля?
— Нищо. Вдигни си главата, ако обичаш.
Подрязвах и решех, решех и подрязвах, докато всяко косъмче бе отстранено или подравнено. И този път на пода около краката му имаше съвсем малко коса.
В края на деня вече знаех какво да направя. Докато Уил гледаше телевизия с баща си, аз взех лист формат А4 от принтера и химикалка от буркана до кухненския прозорец и написах каквото исках да кажа. Сгънах листа, намерих плик и го оставих на кухненската маса, адресиран до майка му.
Когато си тръгвах вечерта, Уил и баща му разговаряха. Всъщност Уил се смееше. Спрях в коридора, с чанта през рамо, и се заслушах. На какво се смееше? Какво бе предизвикало този изблик на радост, когато след няколко седмици щеше да се лиши от живота си?
— Тръгвам си — извиках от прага.
— Хей, Кларк — започна той, но аз вече бях затворила вратата.
Прекарах краткото пътуване с автобуса в опити да измисля какво да кажа на родителите си. Те щяха да са бесни, че съм напуснала добре платена работа, която смятаха за съвършено подходяща за мен. След първоначалния шок майка ми щеше да добие измъчен вид и да започне да ме защитава и да обяснява, че ми е дошло в повече. Баща ми вероятно щеше да попита защо не приличам повече на сестра си. Често го правеше, макар че тя беше тази, която си съсипа живота, като забременя, и сега разчиташе на останалите от семейството да я подпомагат финансово и да й гледат детето. В нашата къща не можеше да кажеш подобно нещо, защото според майка ми бе все едно да намекнеш, че Томас не е божия благословия. Всички бебета бяха божия благословия, дори тия, които постоянно казваха копеле и чието присъствие означаваше, че половината от потенциалните работещи в нашето семейство не са в състояние да си намерят свястна работа.
Не можех да им кажа истината. Знаех, че не дължа нищо на Уил и на семейството му, но не исках да привличам любопитството на съседите към него.