— Тогава… какво да направя, за да промениш решението си?
— Съжалявам. Просто не искам…
Понечих да сляза от колата. Тя светкавично протегна ръка и ме улови над лакътя. Вторачих се в ръката й, сякаш бе радиоактивна.
— Подписала си договор, госпожице Кларк — каза тя. — Подписала си договор, с който се задължаваш да работиш за нас шест месеца. Според моите изчисления си работила само два. Просто те моля да си изпълниш задълженията по договора.
Гласът й бе изтънял. Погледнах към ръката на госпожа Трейнър и видях, че трепери. Тя преглътна.
— Моля те!
Родителите ми гледаха от верандата. Виждах ги как стоят с чаши в ръка, единствените двама души, загърбили театъра у съседите. Извърнаха се неловко, щом разбраха, че съм ги забелязала. Автоматично регистрирах, че татко носи карираните чехли с петна от боя по тях.
Натиснах дръжката на вратата.
— Госпожо Трейнър, наистина не мога да стоя и да гледам как… идва ми в повече. Не желая да бъда част от това.
— Помисли си все пак. Утре е Разпети петък — ще кажа на Уил, че имаш семейни задължения. През уикенда също можеш да размислиш. Но отново те моля — върни се! Върни се и му помогни.
Влязох вкъщи, без да погледна назад. Седнах в хола, вторачих се в телевизора и след малко родителите ми ме последваха, като си разменяха учудени погледи.
Бяха изминали почти десет минути, когато най-сетне чух как госпожа Трейнър запали колата и потегли.
Сестра ми се изправи пред мен пет минути след като се бе прибрала вкъщи — изкачи с гръм и трясък стълбите и отвори широко вратата на стаята ми.
— Да, може да влезеш — казах иронично. Лежах на кревата с крака, опрени в стената, и се взирах в тавана. Бях обула чорапогащник и къси сини панталони с пайети, които сега се бяха събрали грозно на бедрата.
Катрина застана под рамката на вратата.
— Вярно ли е?
— Че Димпна Гришам най-после изхвърли съпруга си — тоя флиртаджия, непрокопсаник и…
— Не се прави на остроумна. Питам те за работата ти.
Проследих линиите по тапета с големия пръст на крака си.
— Да, напуснах. Да, знам, че мама и татко не умират от щастие. Да, да, да — на всичко, в което се каниш да ме обвиниш.
Тя затвори внимателно вратата, отпусна се в единия край на леглото и изпсува.
— Изобщо не ти вярвам.
Избута рязко краката ми, аз се хлъзнах по стената и се озовах в хоризонтално положение на кревата. Седнах.
— О!
Лицето й беше почервеняло.
— Не ти вярвам. Мама не е на себе си. Татко си дава вид, че не му пука, но и той е притеснен. Как ще карат без пари? Знаеш, че татко трепери да не го съкратят. За какъв дявол си зарязала такава страхотна работа?
— Не ме поучавай, Трин.
— Е, все някой трябва да го направи! Никъде няма да получаваш толкова. И какво ще пише в сивито ти?
— О, я не се преструвай, че мислиш за другите. Всичко се върти около теб и какво искаш ти.
— Моля?
— Не ти пука какво правя, стига да можеш да подновиш напъните си за блестяща кариера. Просто ти трябвам, за да кърпя семейния бюджет и да плащам за детската градина. Майната им на всички останали. — Знаех, че постъпвам егоистично и злобно, но не можех да се сдържа. Все пак сестра ми беше тази, която ни докара до това положение. Таеното с години недоволство заплашваше да избие на повърхността. — Всички трябва да работим гадната си работа, само и само малката Катрина да може да осъществи проклетите си амбиции.
— Не става въпрос за мен.
— Нима?
— Не, става въпрос за теб и че не можеш да задържиш единствената добра работа, която са ти предлагали от месеци.
— Не знаеш нищо за работата ми, ясно ли ти е?
— Знам, че ти плащат доста над минималната надница. Не ми трябва да знам повече.
— Да ти е хрумвало, че не всичко в живота е пари?
— Нима? Слез долу и го кажи на мама и татко.
— Да не си посмяла да ми говориш за пари — от години не си внесла и една игла вкъщи.
— Знаеш, че не мога да си го позволя заради Томас.
Понечих да изблъскам сестра си към вратата. Не помнех кога съм я пляскала за последно, но сега ме сърбяха ръцете да ударя някого и се боях да не я шамаросам, ако остане в стаята.
— Разкарай се, Трин! Чу ли! Просто се разкарай и ме остави на мира!
Затръшнах вратата в лицето й. А когато най-сетне я чух да слиза бавно по стълбите, опитах се да не мисля какво ще каже на родителите ми и как те ще приемат решението ми като поредното категорично доказателство, че не ме бива за нищо. Опитах се да не мисля за Саид в Бюрото по труда и как ще му обяснявам защо съм напуснала най-добре платената неквалифицирана работа. Опитах се да не мисля за фабриката за пилета и че някъде дълбоко в недрата й вероятно все още имаше работен гащеризон и шапка с моето име на тях.