Лежах и си мислех за Уил. Мислех си за неговия гняв и неговата тъга. Мислех си за онова, което бе казала майка му: че съм от малцината, успели да стигнат до него. Спомнях си как той се мъчеше да не се смее на песента ми за банджото в нощта, когато снегът искреше под златистата светлина на прозореца. Мислех си за топлата кожа, пухкавата коса и ръцете на един мъж, който бе далеч по-умен и забавен, отколкото щях да бъда аз някога, и който въпреки това искаше да се самоунищожи. Накрая, притиснала глава към възглавницата, се разплаках, защото изведнъж животът ми бе станал по-мрачен и по-сложен, отколкото изобщо си бях представяла, и ми се прииска да се върна назад — назад към времето, когато най-голямото ми безпокойство беше дали двамата с Франк сме поръчали достатъчно кифлички със стафиди.
На вратата се почука.
Издухах си носа.
— Разкарай се, Катрина.
— Съжалявам.
Вторачих се изненадано във вратата.
Гласът й беше приглушен, сякаш устните й бяха близо до ключалката.
— Нося вино. Пусни ме, за бога, иначе мама ще ме чуе. Пъхнала съм двете чаши под пуловера — нали я знаеш колко се дразни, когато пием горе.
Спуснах крака от леглото и отворих вратата.
Тя забеляза мокрото ми от сълзи лице и бързо затвори след себе си.
— Добре — каза, докато отваряше бутилката с тирбушона и наливаше вино в чашата ми. — А сега ми обясни какво точно се случи.
Изгледах напрегнато сестра си.
— Никой не бива да научи това, което ще чуеш. Дори татко. И най-вече мама.
После й казах.
Трябваше да кажа на някого.
Имах много причини да не харесвам сестра си. Няколко години преди това бях нахвърляла цели списъци на тази тема. Мразех я, защото имаше гъста права коса, докато моята започваше да се къдри, ако я пуснех под раменете. Мразех я, защото никога не можеш да й кажеш нещо, което тя вече да не знае. Мразех я заради факта, че в училище преподавателите постоянно ми напомняха с приглушени гласове колко е умна, сякаш съвършенството й не значеше, че по подразбиране живея постоянно в сянката й. Мразех я, защото на двайсет и шест обитавах стая с размерите на кибритена кутийка, та да може тя с извънбрачния си син да е в по-голямата стая. Но от време на време наистина се радвах много, че ми е сестра.
Защото Катрина не изпищя ужасено. Защото не изглеждаше шокирана и не настоя да кажа на мама и татко. Нито веднъж не ми каза, че съм сбъркала, като съм си тръгнала.
Отпи голяма глътка от виното.
— Господи!
— Именно.
— И е разрешено от закона. Няма как да го спрат.
— Знам.
— По дяволите! Още ми е трудно да го приема.
Бяхме пресушили по две чаши, докато й разказвах, и усещах как бузите ми пламват.
— Не искам да го оставя, наистина. Но не мога да участвам в това, Трина. Не мога.
— Хм. — Тя мислеше. Всъщност сестра ми има вид на човек, който непрекъснато мисли за нещо. Това кара хората да изчакат, преди да я заговорят. Татко казва, че когато аз се замисля, изглеждам така, сякаш искам да ида до тоалетната.
— Не знам какво да правя — промърморих.
Трина ме погледна и изведнъж лицето й грейна.
— Много е просто.
— Просто?
Тя отново напълни чашите ни.
— Опа. Май сме го свършили. Да. Просто. Те имат пари, нали?
— Не им искам парите. Тя ми предложи увеличение. Не е там въпросът.
— Млъкни. Не за теб, идиотче. Те разполагат с пари. Сигурно и той е получил солидна застраховка заради злополуката. Е, кажи им, че искаш да ти дадат някакви средства, и после използвай тези пари. Използвай… колко беше?… четирите месеца, които имаш. Накарай Уил Трейнър да промени решението си.
— Моля?
— Накарай го да промени решението си. Нали каза, че през повечето време си седи вкъщи? Е, започни с нещо малко, колкото да го накараш да излезе оттам, после опитай да измислиш нещо страхотно, нещо, което може да му върне желанието за живот — приключения, пътуване в чужбина, плуване с делфини и тъй нататък, — и го направи. Аз ще ти помогна. Ще погледна в библиотеката какво предлагат в интернет. Сигурна съм, че ще открием страхотни възможности. Неща като за него, които наистина ще му харесат.