Аз я изгледах.
— Катрина…
— Да. Знам. — Тя се ухили, щом видя, че започвам да се усмихвам. — Аз съм гений.
Десета глава
Те изглеждаха малко изненадани. Всъщност това е меко казано. Госпожа Трейнър изглеждаше смаяна, а после и малко объркана, а след това лицето й се затвори. Дъщеря й, сгушена до нея на дивана, гледаше сърдито. Надявала се бях на по-ентусиазирана реакция.
— Какво точно искаш да направиш?
— Не знам още. Но сестра ми я бива да открива разни неща. Ще се опита да разучи какви възможности има за квадриплегици. Но първо исках да разбера дали вие ще ме подкрепите.
Бяхме в техния хол. Същата стая, в която бях интервюирана, само дето този път госпожа Трейнър и дъщеря й се бяха настанили на дивана, със старото им олигавено куче между тях. Господин Трейнър стоеше до камината. Бях облечена в минирокля, джинсово сако и чифт армейски ботуши. Сега си мисля, че съм могла да избера по-делово облекло за представянето на плана си.
— Да видим дали съм те разбрала правилно — наведе се напред госпожа Трейнър. — Искаш да извеждаш Уил от тази къща.
— Да.
— И ще му организираш серия от „приключения“. — Каза го, сякаш предлагах да му направя лапароскопска операция.
— Да. Както обясних, не съм сигурна какви са възможностите. Но целта е просто да го изведа навън, да не стои постоянно вкъщи. В началото може да видим какво предлагат в района, а след това се надявам да стигнем и по-далеч.
— За чужбина ли говорите?
— Чужбина?… — примигнах аз. — Всъщност си мислех, че бих могла да го заведа в кръчмата. Или на някое шоу.
— От две години Уил почти не е напускал тази къща, като изключим прегледите в болницата.
— Ами… мислех си, че ще мога да променя това.
— И разбира се, ти ще бъдеш с него на всички тези приключения — отбеляза Камила Трейнър.
— Вижте, не е кой знае какво. Просто казвам, че мога да го извеждам от къщата като за начало. Разходка из замъка или посещение в кръчмата. Ако финалът е плуване с делфини във Флорида, чудесно. Просто искам да го изведа от къщата, за да мисли за друго. — Не добавих, че само при мисълта да го закарам до болницата и да поема цялата отговорност все още ме избиваше студена пот. А вероятността да го заведа в чужбина ми изглеждаше толкова реална, колкото да участвам в маратон.
— Според мен идеята е чудесна — одобри господин Трейнър. — Ще е прекрасно, ако успееш да изведеш Уил оттук. Знаем, че за него не е добре да стои затворен между четири стени всеки божи ден.
— Опитвахме се да го изведем, Стивън — оправда се госпожа Трейнър. — Не сме искали да го оставим да гние тук. Постоянно се опитвах.
— Знам, скъпа, но не постигнахме особен успех, нали? Ако Луиза измисли нещо, което Уил би пожелал да опита, можем само да се радваме.
— Е, да, ако „би пожелал да опита“.
— Това е само идея — отбелязах аз. Изведнъж се ядосах. Разбрах какво си мисли тя. — Но ако не искате да го направя…
— … ще напуснеш? — Тя ме погледна в очите.
Аз не ги отместих. Камила вече не ме плашеше. Защото сега знаех, че не е по-добра от мен. Беше жена, която седи безучастно и гледа как синът й умира.
— Да, вероятно.
— Значи, е изнудване.
— Джорджина!
— Защо да не си го кажем направо, татко?
Изправих гръб.
— Не. Не е изнудване, а нещо, в което не искам да участвам. Не мога просто да седя и да чакам момента, когато… Уил… когато той… — Гласът ми заглъхна.
Всички се вторачихме в чашите си с чай.
— Както вече казах — произнесе твърдо господин Трейнър, — мисля, че това е много добра идея. Ако можеш да накараш Уил да я приеме, не виждам нищо лошо в нея. Харесва ми идеята да отидете на почивка. Само… само ни уведомявай от какво се нуждаеш.
— Имам идея. — Госпожа Трейнър постави ръка на рамото на дъщеря си. — Ти също би могла да отидеш с тях на почивка, Джорджина.
— Нямам нищо против — съгласих се аз. И беше вярно. Шансовете ми да заведа Уил на почивка бяха почти толкова големи, колкото да се състезавам в телевизионна викторина.
Джорджина Трейнър се размърда смутено.