— Много сме ти благодарни за помощта, скъпа — казваше мама толкова често, че ме караше да се чувствам неудобно.
Беше странна седмица. Трина започна да си приготвя багажа за университета, а аз всеки ден трябваше да се промъквам в стаята й и да ровя в чантите, които вече бе напълнила, за да видя кои от нещата ми е избрала да вземе. Повечето ми дрехи бяха непокътнати, но вече бях открила един сешоар, слънчевите ми очила, имитация на „Прада“, и любимата ми тоалетна чанта с изрисувани лимони. Ако кажех нещо на сестра си, тя само щеше да вдигне рамене и да отвърне: „Ти не ги използваш“, сякаш това решаваше проблема.
Но Трина си беше такава. Мислеше се за специална. Дори след появата на Томас не загуби чувството, че е бебето в семейството — дълбоко вкорененото чувство, че целият свят се върти около нея. Като малка правеше такива сцени, когато искаше нещо мое, че мама ме молеше да й го дам, само и само да има мир. Почти двайсет години по-късно нищо не се беше променило. Трябваше да гледаме Томас, та Трина да може да излиза, да го храним, та Трина да не се тревожи, да й купуваме скъпи подаръци за рождените дни и Коледа, защото „тя се лишава от много неща заради Томас“. Е, можеше да мине и без проклетата ми чанта с лимоните. Залепих бележка на вратата си със следния текст: „Моите неща са си МОИ. РАЗКАРАЙ СЕ“. Трина я откъсна и се оплака на мама, че се държа като дете и не мога да се опра на малкия пръст на Томас по зрелост.
Но това ме накара да се замисля. Една вечер, след като сестра ми бе отишла на вечерния си курс, седнах в кухнята, докато мама подбираше кои дрехи на татко да изглади.
— Мамо…
— Да, скъпа.
— Какво ще кажеш да се преместя в стаята на Трина, когато тя се върне в университета?
Мама замълча, притиснала наполовина сгънатата риза до гърдите си.
— Не знам. Не съм мислила за това.
— Щом с Томас няма да са тук, не виждам защо да не живея в стая с нормални размери. Глупаво е да стои празна, ако те отидат в университета.
Мама кимна и остави внимателно ризата в кошницата с прането.
— Май си права.
— И без това стаята се полага на мен — като по-голяма и тъй нататък. Трина е там само заради Томас.
Мама се съгласи с мен.
— Така е. Ще говоря с Трина — обеща тя.
Но като се замисля, май е било по-добре да го кажа първо на сестра ми.
Три часа по-късно тя влетя в дневната с гръм и трясък.
— Нямаш търпение да ни отпишеш, така ли?
Дядо трепна в стола си и опря ръка на гърдите.
Вдигнах очи от телевизора.
— За какво говориш?
— Къде ще спим с Томас през уикендите? Не може и двамата да се поберем в стаичката. Там няма място за две легла.
— Именно. А аз живея в нея вече пет години.
Мисълта, че съществува дори минимална вероятност да не съм права, направи тона ми още по-рязък.
— Не можеш да ми вземеш стаята! Не е честно!
— Ти дори няма да си в нея!
— Трябва ми, не разбираш ли! Двамата с Томас не можем да се поберем в малката. Татко, кажи й!
Брадичката на татко хлътна дълбоко в яката, ръцете му бяха скръстени на гърдите. Ненавиждаше разправиите ни и обикновено оставяше на мама да ни усмирява.
— Не викайте толкова, момичета — каза той.
Дядо поклати глава, сякаш изобщо не можеше да ни разбере. Напоследък дядо клатеше глава на ужасно много неща.
— Сега разбирам защо толкова искаше да ми помогнеш да замина.
— Моля? Значи, молбите ти да си запазя работата, за да ти помагам, сега станаха част от моя зловещ план?
— Толкова си двулична!
— Катрина, успокой се. — Мама се появи на вратата. От гумените й ръкавици капеше сапунена пяна. — Нека поговорим спокойно. Не искам да изнервяте дядо си.
Лицето на сестра ми бе станало на петна, както когато беше малка и не получаваше каквото желае.
— Тя не ме иска тук. Точно това е. Няма търпение да се махна, защото завижда, че ще постигна нещо в живота си. Затова се чуди какво да измисли, та да не се прибирам у дома.
— Няма гаранция, че изобщо ще се прибираш през уикендите — креснах аз. От думите й ме заболя. — Имам нужда от спалня, не от шкаф, а ти си в най-хубавата стая през цялото време само защото беше достатъчно глупава да надуеш корема.