— Луиза! — смъмри ме мама.
— Да бе! А ако ти не беше толкова глупава и можеше да си намериш свястна работа, сега щеше да имаш свой дом. Достатъчно голяма си. Но май проблемът е друг, а? Най-после си разбрала, че Патрик никога няма да ти предложи, нали?
— Достатъчно! — Гласът на татко прогърмя в тишината. — Чух достатъчно! Трина, иди в кухнята. Лу, седни и млъкни. Не ми стигат другите притеснения, ами трябва да ви слушам как се дърлите.
— Ако си мислиш, че сега ще ти помагам с глупавия списък, много се лъжеш — изсъска Трина, докато мама я извеждаше от стаята.
— Притрябвала ми е помощта ти, използвачка такава! — извиках и се сниших, защото татко хвърли по мен програмата на радиото.
В събота сутринта отидох в библиотеката. Май не бях стъпвала там от училище — най-вероятно от страх, че ще си спомнят за книгата на Джуди Блум, която бях изгубила в пети клас, и някоя служителка ще протегне студената си и влажна ръка, докато минавам през портала с викториански колони, и ще поиска да платя глоба от 3853 лири.
Библиотеката не беше каквато си я спомнях. Половината от томовете бяха заменени от сидита и дивидита, големите лавици бяха пълни с аудиокниги, имаше дори стойки с поздравителни картички. И не беше тихо. От детския ъгъл на вълни се носеше пеене и ръкопляскане — заниманията на група майки с деца бяха в разгара си. Хората четяха списания и си приказваха тихичко. Мястото, където преди старците дремеха над безплатните вестници, беше изчезнало, заменено от голяма овална маса с наредени на нея компютри. Седнах предпазливо пред един от тях, надявайки се, че никой не ме гледа. За щастие тук май бяха подготвени за неподправения ужас, който изпитват хора като мен. Една библиотекарка спря до моята маса и ми подаде ламиниран лист с инструкции. Не остана да ми виси на главата, само промърмори, че ще е на бюрото си, ако имам нужда от допълнителна помощ, и после останахме само аз, един разклатен стол с изкуствена тапицерия и празният екран.
Единственият компютър, до който се бях докосвала някога, беше този на Патрик. Всъщност той го използваше само за да сваля фитнес планове или да поръчва книги със спортни техники от „Амазон“. Може би правеше и друго, но не исках да знам какво е. Все пак се заех да следвам инструкциите на библиотекарката, като повтарях внимателно всяка стъпка в тях. И колкото и да е невероятно, се получи. И не само се получи, ами беше лесно.
Четири часа по-късно вече имах начален вариант на списък.
И никой не спомена за Джуди Блум. Е, вероятно се дължеше на факта, че бях използвала картата на сестра ми.
На път към къщи се отбих в книжарницата и си купих календар. Не беше от ония с изгледите, които отмяташ всеки месец и се показва поредната снимка на Джъстин Тимбърлейк или на планински понита. Беше стенен календар — от вида, който използват в офисите, за да отбелязват полагаемите се отпуски на персонала с неизтриваемо мастило. Купих го с деловитостта на човек, който умира да върши канцеларска работа.
Прибрах се в миниатюрната си стая у дома и го окачих от вътрешната страна на вратата. Отброих дните назад и отбелязах датата в началото на февруари, когато бях започнала у семейство Трейнър. После продължих напред и отбелязах 12 август — оставащите непълни четири месеца. Отстъпих назад и се загледах в календара, като се опитвах да съзра в малкия черен кръг нещо от важността на събитията, които възвестяваше. И докато гледах, започнах да осъзнавам с какво съм се захванала.
Трябваше да изпълня тези оставащи дни със събития, които носят щастие, радост, удовлетворение или удоволствие. Трябваше да ги изпълня с разнообразни красиви преживявания за един мъж, чиито ръце и крака вече не можеха да му служат, за да ги осъществи сам. Разполагах с непълни четири месеца от правоъгълничета върху календара, които да запълня с излизания, пътувания, гостувания, обеди й концерти. Трябваше да открия най-практичните начини да се осъществят и да направя достатъчно проучвания, за да съм сигурна, че няма да се проваля.
А след това трябваше да убедя Уил да приеме предложенията ми.
Загледах се в календара си, все още с химикалка в ръка. Този малък къс ламинирана хартия щеше да е огледало на огромната отговорност, която бях поела.
Разполагах само със сто и седемнайсет дни, за да убедя Уил Трейнър, че има смисъл да живее.
Единадесета глава
Има места, където смяната на един сезон с друг е белязана от миграцията на птиците или приливите и отливите. Тук, в нашето малко градче, това бе завръщането на туристите. В началото колебливо ручейче от пътници, слизащи от влакове и коли, с пъстри непромокаеми якета, стиснали пътеводителите си и членските карти от Националния тръст; после, със затоплянето на времето и напредването на сезона, реки от хора сред изгорели газове и ръмжене на автобуси, задръстващи главната улица — американци, японци и орди чуждестранни ученици, пръснати навсякъде в района на замъка.