Трябваше да послушам баща си. „Да ти кажа ли какво е определението за триумфа на надеждата над опита? — би попитал той. — Организирай семеен излет.“
Започна се с паркинга. Стигнахме дотам без произшествия, тъй като вече не се боях толкова, че ще катурна Уил, ако карам с повече от 20 км в час. Проверила бях маршрута в библиотеката и не спрях да пускам шеги по целия път, да коментирам невероятно синьото небе, пробуждащата се природа, липсата на трафик. Нямаше опашки при влизането в хиподрума, който, трябва да призная, не беше голям, колкото очаквах, но паркингът бе ясно очертан.
Ала никой не ме беше предупредил, че е върху трева, и то трева, върху която е било карано в киша. Влязох на заден ход (не беше трудно, тъй като паркингът бе наполовина празен), но когато спуснах рампата, Нейтън се разтревожи.
— Много е меко — отбеляза. — Ще потъне.
Хвърлих поглед към трибуните.
— Трябва само да го изкараме на алеята.
— Тази количка тежи цял тон — възрази той. — А алеята е на дванайсет метра оттук.
— О, я стига. Тия колички сигурно са направени да не затъват много.
Внимателно свалих количката на Уил и след това наблюдавах как колелетата потънаха десет сантиметра в калта.
Уил не каза нищо. Не изглеждаше добре и беше мълчал през по-голямата част от половинчасовото пътуване. Застанахме от двете му страни и започнахме да натискаме копчетата. Появи се вятър и бузите на Уил порозовяха.
— Добре — промърморих. — Ще го изкараме на алеята с теглене. Сигурна съм, че ще се справим.
Наклонихме Уил назад. Улових едната дръжка, Нейтън хвана другата и повлякохме количката към алеята. Едва се движехме, отчасти защото аз трябваше да спирам, понеже ръцете взеха да ме болят, а по чистичките ми ботуши бе полепнала гъста кал. Когато най-сетне стигнахме алеята, одеялото на Уил се беше смъкнало наполовина, по някакъв начин се бе заклещило в колелетата и сега единият му край беше скъсан и изкалян.
— Не се безпокой — промърмори сухо Уил. — Това е само кашмир.
Не му обърнах внимание.
— Чудесно. Успяхме. Напред към забавлението.
О, да. Забавлението. Кой би помислил, че на хиподрумите е пълно с прегради? Чак такива тълпи ли има, та се налага да ги държат под контрол? Не виждах тълпи от скандиращи фенове, заплашващи с бунт, ако конят на Чарли не победи в третата гонка, нито разбунтували се коняри, които трябваше да бъдат укротявани и връщани в конюшните. Погледнахме към преградата, после към количката на Уил, накрая погледнах Нейтън и той мен.
Нейтън отиде до билетното гише и обясни затруднението ни на жената вътре. Тя наклони глава, за да види Уил, и ни посочи далечния край на трибуните.
— Входът за хора с увреждания е ей там — обясни.
Произнесе хора с увреждания, сякаш участваше в състезание по правоговор. Входът беше сто метра по-надолу. Когато най-после стигнахме там, по синьото небе бяха плъзнали тъмни облаци, от които рукна внезапен дъжд. Естествено, не бях взела чадър. Не спирах да бъбря бодро и неуморно колко странно и абсурдно е това, ала започнах да звуча нервно и неуверено дори в собствените си уши.
— Кларк — каза накрая Уил. — Успокой се, ако обичаш. Изнервяш ме.
Купихме билети, а после закарах Уил до едно място с навес, точно до главната трибуна, и изпитах огромно облекчение, че най-сетне сме на пистата. Докато Нейтън се занимаваше с питието на Уил, аз имах време да огледам останалата публика.
Всъщност в подножието на трибуните беше доста приятно, като се изключат внезапните пориви на дъжда. Над нас имаше остъклен балкон, на който мъже в костюми предлагаха чаши с шампанско на жени в официални рокли. Изглеждаше топло и уютно, подозирах, че това е ВИП трибуната — на таблото в гишето за билети срещу нея бе отбелязана астрономическа цена. Всички носеха малки червени значки, за да се види, че са специални. Мина ми през ум, че можем да боядисаме нашите сини значки в различен цвят, но реших, че като единствените хора с инвалидна количка ще бием на очи.
По трибуните, стиснали пластмасови чаши с кафе и метални манерки, бяха насядали мъже с костюми от туид и жени в скъпи подплатени палта. Изглеждаха малко по-обикновени и значките им също бяха сини. Подозирах, че повечето бяха треньори или коняри, или свързани по някакъв начин с конете. Отпред долу, до малки бели табла, стояха мъже с бели ръкавици и жестикулираха, използвайки някаква странна система от сигнали, които не разбирах. Надраскваха нови комбинации от цифри и изтриваха старите с долната част на ръкавите.