Запровирах количката на Уил между възбудените групички хора, като нарочно ги настъпвах по краката, в случай че не реагираха на второто ми подканяне да се отместят.
Тъкмо бяхме стигнали до асансьора, когато чух гласа на Уил:
— Ей, Кларк, сега май ти ми дължиш четирийсет лири, а?
Ресторантът беше обновен и храната в кухнята се приготвяше от готвач с шоу по телевизията, чието лице надничаше от плакати из целия хиподрум. Предварително бях проучила менюто.
— Специалитетът е патица в портокалов сос — обясних на двамата мъже. — Ретро от седемдесетте години на миналия век.
— Като облеклото ти — подкачи ме Уил.
Далеч от студа и тълпите, той изглеждаше видимо по-ободрен. Заглеждаше се наоколо, вместо да се затваря в самотния си свят. Стомахът ми вече къркореше в очакване на вкусен топъл обяд. Майката на Уил ни беше дала „дневни“ — осемдесет лири. Решила бях да си платя моята храна и да й покажа касовата бележка, затова изобщо не се притеснявах, че ще си поръчам каквото ми хареса от менюто — било то патица в портокалов сос или нещо друго.
— Обичаш ли да се храниш навън, Нейтън? — попитах.
— Аз съм по биричката и бургерите — отвърна Нейтън. — Но нямам нищо против да хапна и нещо по-така.
— А ти, Уил, кога за последно си бил в ресторант?
Двамата с Нейтън се спогледаха.
— Не и откакто аз съм с него — осъзна той.
— Странно, не си падам много по храненето с лъжица пред непознати.
— Ще седнем на маса, където няма да те виждат — успокоих го аз. Очаквах това. — Но ще загубиш, ако има някоя звезда.
— Понеже през март в тоя забутан хиподрум гъмжи от звезди.
— Не се опитвай да ми развалиш настроението, Уил Трейнър — отвърнах спокойно, докато вратата на асансьора се отваряше. Последният път, когато се бях хранила навън, бе на рождения ден на четиригодишно хлапе в единствения закрит боулинг в Хейлсбъри, където нямаше нищо, което да не е омазано с тесто за палачинки. Включително децата.
Поехме по застлания с килим коридор. Ресторантът се намираше отвъд стъклената стена и се виждаше, че има много свободни маси. Стомахът ми закъркори още по-силно.
— Здравейте — казах на входа. — Маса за трима, ако обичате. — Само не поглеждайте към Уил, обясних на жената с очи. Не го карайте да се чувства неловко. Много е важно тук да му хареса.
— Значките, ако обичате — подкани ме тя.
— Моля?
— ВИП значките ви.
Погледнах я недоумяващо.
— Ресторантът е само за ВИП гости.
Хвърлих бърз поглед към Уил и Нейтън. Те не можеха да ме чуят и чакаха да влязат. Нейтън помагаше на Уил да си свали якето.
— Ъъъ… Не знаех, че ни трябват значки. Имаме от сините.
Тя се усмихна.
— Съжалявам. Трябва да имате ВИП значки. Пише го в рекламните ни брошури.
Поех си дълбоко дъх.
— Добре. Има ли и друг ресторант?
— За жалост, другото помещение в момента се ремонтира, но край трибуните има павилиони, откъдето може да си вземете нещо за ядене. — Видя как лицето ми помръкна и добави: — Опитайте сандвичите със свинско, доста са добри. Предлагат и ябълков сос.
— Павилион.
— Да.
Наведох се към нея.
— Моля ви — прошепнах. — Идваме отдалеч и приятелят ми не понася студа. Няма ли някакъв начин да ни дадете маса? Просто трябва да е на топло. Не искам да му развалям деня.
Тя сбърчи нос.
— Наистина съжалявам — отвърна. — Не мога да променям правилата. Но на долния етаж има стая за инвалиди. Там ще е на топло. Няма да виждате хиподрума, но е доста уютно. С парно и всичко останало. Може да хапнете там.
Изгледах я смаяно. Усетих как напрежението в глезените плъзва навсякъде из тялото ми. Имах чувството, че цялата изтръпвам.
Преместих поглед върху значката й.
— Шарън — подех аз, — има много празни маси. Знаете, че за ресторанта е по-добре да има повече клиенти, вместо половината маси да са свободни. Наистина ли не можете да нарушите тия глупави правила?
Усмивката й проблясваше на мекото осветление.
— Госпожо, обясних ви положението. Ако нарушим правилата за вас, ще трябва да го направим и за останалите.
— Но това е глупаво — не се предавах аз. — В този дъждовен понеделник едва ли ще напълните ресторанта. Имате свободни места, а ние искаме да обядваме. Истински скъп обяд с платнени салфетки и всичко останало. Не искаме да ядем сандвичи със свинско и да седим в някаква стаичка без изглед, колкото и да е уютна.