Клиентите на близките маси бяха започнали да се обръщат, привлечени от разправията на вратата. Виждах, че и Уил изглежда притеснен. Двамата с Нейтън бяха разбрали, че нещо не е наред.
— Съжалявам, трябвало е да си купите ВИП значки.
— Чудесно. — Бръкнах в дамската си чанта и зарових за портмонето. — Колко струват тия ВИП значки? — Показаха се хартиени кърпички, използвани автобусни билети и едно от автомобилчетата на Томас. Не ме интересуваше. Уил щеше да получи своя луксозен обяд. — Ето. Колко? Още десет? Двайсет? — Протегнах ръка, пълна с банкноти.
Тя я погледна.
— Съжалявам, госпожо, но тук не продаваме значки. Това е ресторант. Трябва да идете до гишето за билети.
— Онова чак в другия край на хиподрума?
— Да.
Вторачих се в нея.
До мен долетя гласът на Уил:
— Луиза, да си вървим.
Усетих как очите ми се насълзяват.
— Не — заинатих се аз. — Това е абсурдно. Изминахме толкова път. Вие ме чакайте тук, аз ще отида да купя тия прословути значки. После ще обядваме като хората.
— Луиза, не съм гладен.
— Щом хапнем, ще се почувстваш по-добре. Може да продължим да гледаме конете. Всичко ще е наред.
Нейтън пристъпи напред и постави ръка на рамото ми.
— Луиза, мисля, че Уил наистина предпочита да се прибираме.
Вече бяхме привлекли вниманието на целия ресторант. Клиентите местеха поглед от мен към Уил и в очите им се четеше леко съжаление и недоволство. Представих си как се чувства той. Осъзнах, че съм се провалила. Погледнах жената, която все пак не бе чак такова дърво, защото изглеждаше леко притеснена, след като бе чула гласа на Уил.
— Е, благодаря ви много — обърнах се към нея. — Благодаря ви за шибаното „гостоприемство“!
— Кларк! — Гласът на Уил звучеше предупредително.
— Радвам се, че сте толкова гъвкави. Непременно ще ви препоръчам на всичките си познати.
— Луиза!
Грабнах дамската си чанта и я пъхнах под мишница.
— Забравихте си автомобилчето — извика жената подире ми, докато профучавах през вратата, която Нейтън държеше отворена за мен.
— Защо, и за него ли ви трябва значка? — изръмжах и последвах Уил в асансьора.
Слязохме в мълчание. През повечето време в асансьора се опитвах да спра гневното треперене на ръцете си.
Когато стигнахме до партера, Нейтън промърмори:
— По-добре да вземем нещо от павилионите. Вече минаха няколко часа от последното ни ядене. — Той хвърли поглед към Уил, беше ясно кого точно има предвид.
— Чудесно — отвърнах бодро. Поех си дъх. — Умирам за препечени мръвки. Напред към сандвичите със свинско.
Поръчахме си три сандвича с бекон и ябълков сос и ги изядохме на завет под раирания брезент. Настаних се върху една малка кофа за боклук, за да съм на същото ниво като Уил, и му помагах да хапва от месото, като го накъсвах с пръсти, когато се налагаше. Двете продавачки в павилиона се преструваха, че не ни гледат. Виждах как следят Уил с крайчеца на окото; от време на време, когато мислеха, че не ги наблюдаваме, си шепнеха нещо. Почти ги чувах как казват: Клетият човечец. Какъв ужасен живот! Изгледах ги на кръв, за да спрат да го зяпат така. Не ми се мислеше как се чувства Уил от това „внимание“.
Дъждът беше спрял, но ветровитият хиподрум изведнъж ми се стори неприветлив. Навсякъде, включително и по тревните площи, имаше изхвърлени фишове от залаганията, мястото изглеждаше пусто и мрачно. Дъждът бе намалил броя на колите на паркинга, в далечината се чуваше неясният звук от високоговорителите, обявяващи поредната гонка.
— Предлагам да се връщаме — каза Нейтън, докато си бършеше устата. — Хубаво беше, но по-добре да избегнем задръстванията.
— Разбира се — съгласих се аз. Смачках хартиената си салфетка и я метнах в кофата. Уил отказа последната трета от сандвича си.
— Не му ли хареса? — попита продавачката, докато Нейтън буташе количката му през тревата.
— Не знам. Може би щеше да му хареса повече, ако не го бяхте зяпали толкова — отвърнах аз и хвърлих остатъка в кофата.
Но връщането до минивана и свалянето на рампата се оказа трудна работа. През няколкото часа, които бяхме прекарали на хиподрума, пристигащите и заминаващите коли бяха превърнали паркинга в море от кал. Дори с внушителната физическа сила на Нейтън и моите отчаяни напъни успяхме да пренесем количката едва на половината път до минивана. Колелетата й се плъзгаха и съпротивляваха, неспособни да преодолеят оставащите сантиметри. Краката ми и тези на Нейтън се пързаляха в калта, която бе полепнала по обувките ни.