— Тези любезни господа предложиха да ни помогнат — обясних аз.
Нейтън беше вперил очи в кутиите с бира. Признавам, нужно бе въображение да повярваш, че някой от тях има сили да ни помогне.
— Къде искате да го пренесем? — попита един.
Другите наобиколиха Уил и го поздравиха с кимане.
Един му предложи бира, явно неспособен да съобрази, че Уил не е в състояние да я поеме.
Нейтън посочи към минивана.
— Обратно в колата, ако е възможно. Но за тази цел трябва да го отнесем до трибуните и да караме до него на заден.
— Няма нужда да го правите — рече един и потупа Нейтън по гърба. — Ние ще го отнесем до колата ви, нали, момчета?
Всички хорово се съгласиха. Започнаха да се подреждат около количката на Уил.
Запристъпвах притеснено от крак на крак.
— Не знам… разстоянието е голямо — казах накрая. — А количката е много тежка.
Те бяха пияни-заляни. Някои едва държаха кутиите с бира между пръстите си. Един пъхна своята в ръката ми.
— Не се тревожи, сладурче. Няма да оставим войник в беда, нали, момчета?
— Спокойно, приятел. Никога не сме изоставяли някого от своите.
Видях лицето на Нейтън и заклатих яростно глава, предупреждавайки го да смени учуденото си изражение. Уил едва ли щеше да каже нещо. Просто изглеждаше мрачен, а когато мъжете се скупчиха около количката му и я вдигнаха с общ възглас — едва забележимо разтревожен.
— От кой полк е, сладурче?
Опитах да се усмихна, докато ровех в главата си за имена.
— Стрелковия… — отвърнах. — Единайсети стрелкови.
— Не го знам — озадачи се мъжът.
— Това е нов полк — запелтечих. — Свръхсекретен. Разположен е в Ирак.
Маратонките им се хлъзгаха в калта и аз усетих как сърцето ми изтръпва. Количката на Уил бе повдигната десетина сантиметра над земята, все едно беше на хидравлика. Нейтън тичаше отпред да отключи колата.
— Тия момчета в Катерик ли ги обучават?
— Точно там — отвърнах и побързах да сменя темата. — И тъй… кой от вас се жени?
Бяхме си разменили телефонните номера, когато най-сетне се отървах от Марки и приятелите му. Заровиха в джобовете си и събраха близо четирийсет лири за възстановителния фонд на Уил, като спряха да настояват едва когато им обясних, че повече ще ни зарадват, ако вместо това пият за наше здраве. Трябваше да ги разцелувам всичките. Почти се бях задушила от алкохолните пари, когато свърших. Продължих да им махам, докато изчезнаха на трибуната, а Нейтън наду клаксона да се качвам в колата.
— Добри момчета, нали? — казах бодро и запалих двигателя.
— Дългучът изпусна кутията с бира върху десния ми крак — промърмори Уил. — Мириша на бъчва.
— Не мога да повярвам — възкликна Нейтън, когато най-сетне подкарах към изхода. — Вижте. Има отделен паркинг за хора с увреждания, точно до трибуните. И е асфалтиран.
Уил почти не проговори през останалата част от деня. Взе си довиждане с Нейтън, когато го оставихме пред дома му, и не пророни дума, докато шофирах по пътя към замъка — слабо натоварен заради падналите температури — и най-сетне паркирах пред пристройката.
Свалих количката на Уил, вкарах го вътре и му приготвих топла напитка. Смених обувките и панталона му, сложих изцапания в пералнята и запалих огъня, за да се стопли. Включих телевизора, спуснах завесите и в стаята стана уютно — може би по-уютно заради времето, прекарано навън в студа. Но едва когато седнах до него в дневната и започнах да отпивам от чая си, осъзнах, че Уил не говори — не от умора, или защото искаше да гледа телевизия. Просто не му се говореше с мен.
— Какво има? — попитах, когато той не откликна на третия ми коментар по повод новините.
— Ти ми кажи, Кларк.
— Моля?
— Е, нали знаеш всичко за мен. Ти ми кажи.
Изгледах го смаяно.
— Съжалявам — промърморих накрая. — Знам, че днес не се получи точно както го бях планирала. Но идеята беше да се разведриш. Мислех, че ще ти хареса.
Не добавих, че през цялото време на хиподрума е бил кисел, че си няма идея през какво бях минала, за да му измисля забавление, и дори не се е опитал да разбере. Не му казах, че ако ме беше оставил да купя тъпите значки, може би щяхме да обядваме в приятна обстановка и всичко останало щеше да е забравено.
— Точно за това говоря.