— За кое?
— И ти си като всички останали!
— Какво искаш да кажеш?
— Защо не си направи труда да ме попиташ, Кларк? Ако поне веднъж се беше посъветвала с мен за това тъй наречено забавление, щях да ти кажа. Мразя конете и конните надбягвания. Открай време. Но ти не си направи труда да ме попиташ. Реши, че това искам, организира го и го осъществи. Постъпи като всички останали. Реши вместо мен.
Преглътнах.
— Не съм искала да…
— Но го направи.
Той обърна количката с гръб към мен и след още няколко минути мълчание осъзнах, че това е покана да си вървя.
Дванадесета глава
Мога да ви кажа точния ден, в който престанах да бъда безстрашна.
Беше преди седем години, в последните лениви, горещи дни на юли, когато тесните улици около замъка гъмжаха от туристи и въздухът бе изпълнен с ехото от криволичещите им стъпки и мелодиите на неизменните фургони за сладолед, заели позиция на билото на хълма.
Баба ми беше починала предния месец след дълго боледуване и цялото лято бе обвито в тънък слой тъга; тя обгърна всичко, което двете със сестра ми правехме, приглуши склонността ни към драматизъм и отмени обичайната ни лятна програма от кратки почивки и излети. През повечето дни мама стоеше пред мивката, гърбът й бе скован от опитите да потисне сълзите си, а татко изчезваше на работа всяка сутрин с мрачно, решително изражение и се връщаше часове по-късно с лъснало от пот лице, неспособен да каже каквото и да било, преди да е обърнал една бира. Сестра ми си беше у дома след първата година в университета и умът й вече бе далеч от нашето малко градче. Аз бях на двайсет и след по-малко от три месеца щях да срещна Патрик. Наслаждавахме се на едно от ония редки лета на свобода от финансови отговорности, дългове или задължения към други хора. Имах сезонна работа и цялото време на света да се гримирам, да нося високи токчета, които караха баща ми да се мръщи, и като цяло да открия себе си.
В ония дни се обличах нормално. Или по-скоро се обличах като останалите момичета в градчето — дълга коса, стигаща до раменете, джинсови панталони, тениска, достатъчно прилепнала, че да показва тънките ни кръстчета и стегнатите гърди. Гримирахме се с часове в търсене на точния нюанс сенки. Изглеждахме добре във всяко отношение, но постоянно се оплаквахме от несъществуващия целулит и невидимите дефекти на кожата ни.
Аз имах и идеи. Неща, които исках да правя. Едно от момчетата, бивш мой съученик, беше направило околосветско пътешествие и се върна някак отнесено и различно, сякаш не беше същият единайсетгодишен хлапак, който правеше огромни мехури с дъвката си в часовете по френски. Импулсивно бях резервирала евтин полет до Австралия и се опитвах да намеря някого, който да дойде с мен. Харесваше ми екзотичното излъчване на съученика ми след пътешествието му, неизвестността. Той беше дишал въздуха на далечни, непознати страни и това ми изглеждаше изкусително. Защото тук всички знаеха всичко за мен. А и със сестра като моята нямаше как да го забравя.
Беше петък. Прекарала бях деня в работа — с група момичета, които познавах от училище, упътвахме посетителите към панаира на занаятите в района на замъка. Целия ден се заливахме от смях и пресушавахме бутилки с безалкохолни напитки под палещо слънце и синьо небе, в проблясващата от бойниците светлина. Навярно в този ден не бе имало турист, който да не ми се усмихне. Как да не се усмихваш на група жизнерадостни, весели момичета? Бяха ни платили по 30 лири, а организаторите останаха толкова доволни от оборота, че ни дадоха по пет лири отгоре. Отпразнувахме го, като се напихме с някакви момчета, които бяха работили на паркинга в другия край на замъка. Изглеждаха възпитани, носеха спортни ризи и дълги коси. Единият се казваше Ед, двама бяха студенти — така и не си спомням точно къде — и също като нас работеха през летните месеци. След цяла седмица упътване на паркинга джобовете им бяха пълни с кеш и когато нашите пари свършиха, с готовност започнаха да купуват питиета на групичката замаяни местни момичета, които отмятаха кокетно коси, пискаха и се шегуваха, и ги наричаха „богаташчета“. Богаташчетата говореха на различен език; говореха за следване и лета, прекарани в Южна Америка, за планински маршрути в Тайланд и кой ще се опита да получи стипендия за чужбина. Докато слушахме и пиехме, спомням си, че сестра ми спря край двора на бирарията, където се бяхме проснали на тревата. Носеше най-демодирания суитшърт, който може да си представите, никакъв грим, а аз бях забравила, че трябваше да се срещнем. Извиках й да каже на мама и татко, че ще се върна, когато навърша трийсет. По някаква причина това ми се стори адски смешно и се закикотих истерично. Тя вдигна вежди и се отдалечи, сякаш бях най-непоносимият човек на света.