Загледах се в обложката на диска.
— Ще отида на концерта само ако и ти дойдеш.
— И няма да отидеш сама?
— Изключено.
Гледах как осмисля казаното.
— Господи, не познавам по-голяма досадница от теб.
— Постоянно ми го повтаряш.
Този път не правих планове. Не очаквах нищо. Просто тайно се надявах, че въпреки провала на хиподрума, Уил все още иска да излезе от пристройката. Неговият приятел, цигуларят, ни изпрати обещаните билети и програма за концерта. Беше на четирийсет минути път. Подготвих си домашното: проверих къде е паркингът за хора с увреждания, позвъних в залата предварително, за да разбера как мога да закарам количката на Уил до мястото му. Щяха да ни настанят отпред, а аз щях да седя на сгъваем стол до Уил.
— Това е най-хубавото място — обясни бодро жената от гишето за билети. — Някак си е по-въздействащо, ако човек седи в партера близо до оркестъра. Самата аз често съм се изкушавала да седна там.
Дори ме попита дали искам някой да ни посрещне на паркинга и да ни отведе до местата ни. Но аз се боях, че Уил ще се притесни от прекаленото внимание, затова й благодарих и отказах.
С наближаването на събитието не знам кой беше по-напрегнат — аз или Уил. Таях болезнено чувство от провала с последното ни излизане, а и госпожа Трейнър не ми помагаше особено — сто пъти влезе в пристройката да пита къде и кога ще бъде концертът и какво точно ще правим.
„Рутинните вечерни грижи за Уил отнемат време“, обясняваше тя. Искаше да има още някой, който да ни помогне. Нейтън беше зает. Господин Трейнър определено нямаше да е вкъщи вечерта.
— Това е поне час и половина — каза тя.
— И е ужасно уморително — добави Уил.
Осъзнах, че си търси оправдание да не дойде.
— Аз ще го свърша — предложих. — Ако Уил ми обясни какво да правя. Нямам нищо против да остана и да помогна.
Казах го, без да съм наясно с какво се захващам.
— Е, сега и двамата има на какво да се радваме — каза Уил начумерено, щом майка му излезе. — Ти ще се запознаеш отблизо с гърба ми, а аз ще се наслаждавам на удоволствието да ме мие човек, който припада при вида на гола плът.
— Не припадам при вида на гола плът.
— Кларк, не познавам друг, който да се чувства толкова неудобно, когато гледа голо тяло. Държиш се така, сякаш е нещо радиоактивно.
— Тогава по-добре майка ти да го свърши — не му останах длъжна.
— Да бе, понеже така идеята за излизането ще стане още по-привлекателна.
Освен това имах проблем с гардероба. Не знаех какво да облека.
Бях се облякла неподходящо за надбягванията. Изобщо не бях сигурна дали няма да го направя пак. Попитах Уил за съвет и той ме изгледа така, сякаш бях луда.
— Ще угасят светлините — обясни той. — Никой няма да те гледа. Всички ще слушат музиката.
— Изобщо не познаваш жените — промърморих.
Накрая взех четири различни тоалета — довлякох ги до автобуса в очукания татков куфар на колелца. Само така можех да съм спокойна, че изобщо ще отида.
Нейтън пристигна за следобедната смяна в 17:30 и докато се грижеше за Уил, аз изчезнах в банята да се приготвя. Първо си сложих „артистичния“ тоалет, както го наричах — зелена рокля с висока талия и пришити огромни кехлибарени мъниста. Представях си, че хората, които ходят по концерти, са доста артистични и екстравагантни. Когато влязох в стаята, и Уил, и Нейтън ме зяпнаха.
— Не — каза равно Уил.
— Това ще отива повече на майка ми — додаде Нейтън.
— Не си ми казвал, че майка ти е Нана Мускури — пошегува се Уил.
Чувах ги как се хилят, докато се връщах в банята.
Вторият тоалет беше строга черна рокля с веревна кройка, с бяла яка и маншети, която си бях ушила сама. Според мен бе едновременно изискана и по парижки елегантна.
— Изглеждаш така, сякаш ще сервираш сладолед — промърмори Уил.
— Ама каква сервитьорка само! — възкликна одобрително Нейтън. — Спокойно можеш да носиш тоя тоалет на работа, Лу. Наистина.
— Още малко — и ще я помолиш да обърше праха на перваза.
— Вярно бе, малко е прашничък.
— Утре и на двама ви ще сипя „Мистър Мускул“ в чая.
Отказах се от тоалет номер три — жълти панталони с широки крачоли: вече чувах как Уил ме сравнява с жълтурче, и вместо това си сложих четвъртия вариант — ретро рокля от тъмночервен сатен. Направена беше за едно по-пестеливо поколение и винаги тайничко се молех ципът да се затвори на талията ми, но с нея приличах на начинаеща актриса от 50-те години на миналия век и беше от типа дрехи, с които няма как да не се чувстваш добре. Наметнах сребристо болеро върху раменете си, завързах сив копринен шал около врата — да скрия деколтето, — сложих си подходящ цвят червило и най-сетне се появих в дневната.