— Майчице! — възхити се Нейтън.
Уил ме огледа от горе до долу. Едва сега осъзнах, че е облечен в риза и сако. Гладко избръснат и с подстригана коса, той изглеждаше изненадващо красив. Не се сдържах и се усмихнах при вида му. Не толкова заради начина, по който изглеждаше, а защото си беше направил труда.
— Това става — одобри той. Гласът му беше безизразен и странно премерен. Когато посегнах да оправя деколтето, добави: — Но без болерото.
Прав беше. Знаех, че не е много подходящо. Свалих го, сгънах го внимателно и го оставих на облегалката на количката.
— И без шала.
Ръката ми се стрелна към врата.
— Шала? Защо?
— Не подхожда. И сякаш се опитваш да скриеш нещо.
— Ами аз… Не съм свикнала с толкова голямо деколте.
— Е, и? — Той вдигна рамене. — Виж, Кларк, ако ще носиш такава рокля, трябва да я носиш уверено. И да се чувстваш удобно в нея.
— Уил Трейнър, само ти можеш да кажеш на една жена как да носи проклетата си рокля!
Но свалих шала.
Нейтън отиде да приготви чантата на Уил. Аз мислех какво още да добавя, та да разбере, че не бива да се държи толкова покровителствено, когато се обърнах и видях, че той продължава да ме гледа.
— Изглеждаш страхотно, Кларк — произнесе тихо. — Наистина.
При обикновените хора — които Камила Трейнър вероятно би нарекла хора от „работническата класа“ — бях забелязала няколко основни типа реакции, що се отнася до Уил. Повечето го зяпаха. Някои се усмихваха съчувствено или ме питаха с драматичен шепот какво се е случило. Често се изкушавах да отвърна: „Претърпял злополука, докато работил за МИ6“, само за да видя реакцията им, но никога не го направих.
Проблемът с хората от средната класа беше друг. Преструваха се, че не гледат, но го правеха. Бяха твърде възпитани, за да го зяпат открито. Вместо това правеха следното: отбелязваха присъствието на Уил с периферното си зрение, а после нарочно не поглеждаха към него. И така, докато ги отмине. От този момент погледът им се стрелкаше към него дори когато бяха заети в разговор. Но не говореха за него. Щеше да е твърде грубо.
Докато прекосявахме фоайето на симфоничната зала, където групички от изискани хора стискаха чанти и програми в едната ръка и джин с тоник в другата, наблюдавах как тази реакция ни съпровожда като лека вълна до партера. Не знаех дали Уил я усеща. Понякога си мислех, че единственият начин да се справи с това е, като се преструва, че изобщо не го забелязва.
Седнахме. Бяхме единствените двама души най-отпред в централния сектор. Вдясно от нас имаше друг мъж в инвалидна количка, зает в непринуден разговор с двете жени, които седяха до него. Наблюдавах ги, надявайки се, че и Уил също ще ги забележи. Но той гледаше право напред, с хлътнала в раменете глава, сякаш се опитваше да стане невидим.
Няма да се получи, обади се едно гласче в мен.
— Искаш ли нещо? — прошепнах.
— Не. — Той поклати глава. Преглътна. — Всъщност… да. Нещо се забива във врата ми.
Наведох се към него и прокарах пръст около яката му; напипах найлонов етикет. Задърпах го, като се надявах да го откъсна, но се оказа много упорит.
— Нова риза. Наистина ли те дразни?
— Не. Казвам го само защото го намирам за забавно.
— Имаме ли ножица в чантата?
— Не знам, Кларк. Ако щеш вярвай, но рядко ми се случва да я приготвям.
Нямаше ножица. Погледнах зад мен, хората още заемаха местата си, говореха тихичко и разгръщаха програмите. Ако Уил не можеше да се отпусне и да се съсредоточи върху музиката, идването ни тук щеше да е напразно. Не можех да си позволя втори провал.
— Не мърдай — казах аз.
— Какво смяташ да…
Преди да успее да довърши, аз се наведох над него, отделих внимателно яката от едната страна на врата му, приближих уста и захапах досадния етикет със зъби. Нужни ми бяха няколко секунди да го откъсна — затворих очи и се опитах да се абстрахирам от чистото мъжко ухание, от допира на кожата му до моята, от непристойните си действия. Най-сетне усетих, че поддава. Дръпнах рязко глава и отворих победоносно очи, стиснала проблемния етикет между зъбите си.